Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Добре, Продане. Тогава ти предлагам нещо честно. Искам да кажеш на глас: „Поли, аз няма да съдействам за оцеляването на децата ти!“. Ще го направиш ли?

— Не.

Козела се изсмя дрезгаво.

— Здравей, Компир. И твоят щифт е в ръцете ми, щом си толкова любопитен, стари приятелю, ще чуеш неща, които не са за слуха ти. Ти си една от най-големите путки, Компир. Дълго време ви заобикалях, но сега война! — лайно такова. И на теб, и на солташаците ти.

Козела се спусна от стълба и тръгна пеша от Нови хан до магистралата, където беше паркирал колата. Не беше изминал половината път, когато специалните части откриха стълба. Компира си разбираше от работата, но това, което не беше предвидил, беше, че стълбът ще се взриви и ще избухне в пламъци.

Козела се добра до колата и се върна в квартала, където го дебнеше Звяра.

Късно през нощта Козела се прибра в Лесидрен и завари пиянска вакханалия. Уредбата гърмеше рок, Габи седеше унила, завита с одеяло, но синовете му бяха отровено пияни.

Козела спря уредбата, едва потискащ гнева си.

— Вие двамата — глухо изръмжа той, — изчистете тази кочина и по леглата! След две минути да няма и следа от вас.

Козела се отпусна тежко на едно от креслата.

— Габриела, ти остани. Имам няколко минути разговор с теб.

Габи кимна разбиращо. Познаващи характера на баща си, синовете му побързаха да изпълнят недвусмислената заповед.

Козела запали цигара и погледна разсеяно момичето.

— Трябва да бягаш от България. Съзнаваш ли го?

— Напълно — Кимна момичето.

— Слава Богу, момиче. Ти тръгваш първа утре през нощта. Ще те преведе през границата един мой бивш служител. Изпращам те в една богата и гостоприемна къща край Белград, проблемът е, че синовете на собственика също живеят там. Живеят е най-точната дума. Те прекараха тежка авто-катастрофа и сега не мога да преценя, а и моят приятел, баща им, не може, не искат или не могат да се оправят… Това ще те притеснява ли? Ако искаш, може въобще да не се виждаш с тях. Това притеснява ли те, моето момиче?

Габи поклати глава.

— Щом го искаш ти, не. Кога трябва да тръгна?

— Утре през нощта, смело малко момиче. А сега можеш да ми налееш нещо за пиене.

Козела изпи една водка на екс и се върна в града.

Утре беше лобният ден на Разви Звяра. Щом не разбираше от дума, щеше да остави вдовица и сираче, а имаше време, когато Козела тайно се възхищаваше на семейните му взаимоотношения.

Беше седем вечерта, когато Козела излезе да чака Разви Звяра. Знаеше, че ще го търси с упоритостта на фокстериер във всички сравнително евтини и незабележими кръчми на центъра.

Беше рано. Козела си поръча ракия и салата, но настоя да ги плати веднага. Може да ми се наложи да тръгна внезапно!

Отпиваше малки глътки и не изпускаше от поглед вратата и прозорците. Зад гърба му беше служебният вход за евентуално отстъпление…

Малшансът на Разви Звяра беше, че Козела го видя пръв. Вървеше по „Цар Симеон“ и задължително щеше да надникне и в това заведение. Козела се измъкна незабелязан през служебния вход и застана зад Разви в момента, когато слагаше дланта си върху бравата.

Козела му извъртя „полунелсон“ — хватка от борбата — и постави внимателно нож „Рамбо“ на гърлото му.

— Край, Разви. Утехата е, че ще те погребат с генералски почести.

Тялото на Разви Звяра се разтрепери.

— Недей, Козел, за Бога. Знаеш, имам семейство, внуче.

— И аз искам да имам — сухо каза Козела и му преряза гърлото.

В два часа през нощта Момчил, бившият служител на Ескадрона на смъртта, прекара Габриела през границата.

— Запомни ли всичките инструкции, Габи? — попита Козела.

Говореха шепнешком, колкото и да беше разграден дворът, това все пак беше граница.

— Да — каза Габи. — Искам да те целуна на тръгване. Козела си подаде бузата, но Габриела взе ръцете му в длани и го целуна в устата — топло, чувствено, с език. После каза:

— Чакам те! Не, чакам ви — и последва Момчил в тъмнината.

Козела се добра до колата уморен, но спокоен. Пътуваше бавно за Лесидрен и слушаше новините. Трупът на Разви Звяра беше открит отдавна и в министерството цареше бяс и паника. Майната ви, мислеше той, по-важното е, че спасих детето на Сирака! Козела не можеше да остави Тефик в следствието и да се чувства достоен приятел на този безкористен мъж. Това беше единствената причина да се появи пред Пентхаус.

— Добре дошъл, генерале — поздрави го Христов, вдигайки туловището си от председателското място. — Седни. Какво ще пиеш?