Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

С тоя балон Боян е свършено!, беше вътрешната й констатация, целуна баща си по очите и хукна към летището… Това беше фаталният полет на Габриела. Ако не беше срещнала братята, сега и баща й щеше да е жив, и тя да продължава да лети, вместо да се крие в някакви вили. И тя не знаеше къде точно се намира.

На тринайсети октомври, вторник, иззвъня мобифонът. Козела настръхна. Можеше да бъде или Хакел, или Тефик. Беше турчинът.

— Следиш ли новините? НАТО е дало четири денонощия за размисъл. Свършат ли, американците тръгват от Запад, вие — от Изток.

Линията изключи.

Още четири денонощия? Близо сто часа… Нервите на момчетата вече не издържаха и Господ знае от каква искра можеше да пламне пожарът… Братоубийственият пожар.

Беше рано сутринта. Младите спяха и щяха да се търкалят в леглата минимум до обяд. Козела се изкъпа в тясната като килия баня, после отвори вратата да излезе парата и започна да се бръсне. Не беше лесна процедура за лице, минало през пластична операция, но с времето се свикваше. Когато огледалото се изчисти от парата, той започна ежесутришната си мъчителна процедура. Когато се наведе над умивалника, почувства пръст да се движи по протежение на безбройните му огнестрелни рани. Обърна се като ужилен. Беше Габи.

— Всичко това са рани, нали?

— Да — неохотно каза Козела. — Много рано си станала.

— Искам да разгледам тялото ти — тихо, но защо му се чу и похотливо, поиска Габи.

С лице към нея Козела я видя да брои наум зарасналите дупки по тялото му. В един момент на стъписване Габриела се изправи на пръсти и целуна цикатрикса 3 3 Груб белег от рана. на врата — спомен от атентата срещу Генерала. Козела я хвана за ръцете.

— Какво правиш, момиче?

— Много ли болеше? — вече нямаше съмнение, че малката играеше похотлива игра.

— Не! — Козела я избута и излезе от банята само с една хавлиена кърпа около кръста. — физическите рани не болят! Душевните са страшни! — каза той, колкото да не мълчи като ням, и влезе в стаята си. Господи, Габи? Само това ми липсваше!, мислеше, докато се обличаше.

Мобифонът иззвъня отново. Този път не можеше да е друг освен Хакел. Той беше.

— Къде си, Козел?

— Там, където ченгетата могат да ме проследят по телефона.

— Не бой се. Ние сме сериозна служба. Първо съм проследил линията, храбрецо… Свършиха ли главоболията ти?

— Сега започват… Виж, Хакел… Ще напусна страната да осигуря сигурността на децата. Това е генералната задача на шибания ми живот. Свърша ли тази работа, уверя ли се, че са на плаж в Уайкики, ще ти се обадя. Дотогава, моля те, не ме търси.

Козела затвори апарата, но след секунда той издрънча отново.

— Не те съветвам да ми запушваш устата, Козел.

— В България има една приказка — да ти сера в устата, господин Хакелман.

Агентът на ЦРУ се изсмя в мембраната.

— Надявам се, че ще имаш куража да повториш тази простащина и в Белград.

Козела изтръпна, но Тефик не отговаряше, не отговаряше целия ден. Когато и на другия ден GSM-ът мълчеше упорито, Козела вече знаеше всичко.

— Изнервихме се, деца! Искате ли да хапнем скара в селската кръчма?

Валеше порой, но никой не каза „не“, най-малко Иван, който още дълго щеше да носи последствията от „ласката“ на баща си.

Настаниха се на две маси. „Децата“ на една, Козела — с лице към вратата, непрекъснато държащ ги под „поглед“ — на друга. Малко по малко видя, че Габи го фиксира. Ай сиктир!, ръмжеше вътрешно. Остава тая разпасана кучка да се влюби в мен.

Сервираха му ракия със зеле и моркови, любимата му салата, и той се зае да си отпуска нервите. Момчетата пиеха бира, Габи някакви натурални сокове. В кръчмата беше шумно, но свойски селяните си говореха през масите без никакво притеснение — В края на краищата бяха в собствената си кръчма, тук присъстваха всяка вечер и малко ги интересуваше спокойствието на приходящите. Прави са…, разсеяно мислеше Козела, отпиващ от отлежалата си сунгуларска ракия, когато в заведението — ако можеше да бъде наречена така една селска кръчма — нахлу пияна компания и се упъти към тезгяха. Тримата млади елегантни мъже и двете жени изглеждаха здраво почерпени. Това нямаше да бъде от значение, ако един от тях не се оказа бившият годеник на Габи.

Когато си взеха напитки и се подпряха на плота, единият от компанията се вторачи в масата на „децата“.

— Отдавна не сме се виждали, скъпа Габриела? Как си? Добре изглеждаш… Кой от двамата те чука? Или си правите сандвич?