Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Защо толкова далече, Козел? — искрено се учуди Тефик. — Белград е под носа ти? Никъде няма да са по-сигурни от там.

Козела изтръпна. В първия момент това предложение изглеждаше капан при положение, че НАТО всеки момент може да удари сърбите заради Косово, после схвана лисичата хитрост на турчина. Сърбия беше в конфликт с целия свят, легациите бяха напуснали Белград, чужденците поголовно се изтегляха в очакване на въздушна война. Какво по-добро място за хора с пари да придобият каквато си искат самоличност, а канали за Сърбия… само Козела беше запушвал десетина.

— Имам къща край Белград, Козел. Ще я намериш лесно — Тефик му подаде визитка, на гърба й имаше карта. — Познаваш ли някой от хората на Аркан?

— Да.

— Поздрави ги, те ще свършат останалото. Козела се вдигна тежко.

— Какъв реванш ще искаш от мен, Тефик? Турчинът наведе унило глава.

— Чу ли каква беда ме сполетя?

— Момчетата.

— Да. Голяма трагедия, майка им си изплака очите… Виж, Козел, ще ти пратя момчетата за десетина дни, ако се върне желанието им за живот, ще те позлатя, колега.

— Няма да ставам милосърдна сестра, Козел — вироглаво каза Иван.

Баща му се завъртя на пети и му нанесе такова кроше, каквото малко професионални боксьори използваха — така наречения полувинт.

— Иди си измий лицето — каза Козела, овладял гнева си, виждащ ужас в очите на Габи и Асен. — Да, аз съм Козела, но не и за синовете си. А дали ще бъдеш милосърдна сестра, или не — решавам аз!

Разви обикаляше дискотеките с упоритостта на наркоман. В полунощ преравяше заведенията на Студенския град, минаваше през Бистрица, Симеоново и Драгалевци, тръгваше към Илиенци с увеличаваща се погнуса, след това се връщаше към централна София. „Пиленцата“ ги нямаше, но в един момент все щяха да се появят.

Разви влезе в педерасткия клуб „Спартакус“ и отиде на бара. Стига скитане тази нощ. Поръча водка на едно лице с неясен пол, подпря се на бара и видя Джон Алберти с някакъв бандит — че е бандит, подсказваше и видът, и маниерите му. Тъкмо се готвеше да отиде при американеца, когато зърна Заре Шопа, седнал на маса зад гърба им. Срещнаха си погледите. Шопа вдигна сока за наздравица, той не пиеше друго. Разви Звяра му кимна и остана на мястото си.

Излезе от бардака и набра GSM-а на Компира. Веднага чу гласа му:

— Слушам.

— Спиш ли?

— Не.

— Ще дойда да пия една водка при теб, че от боклуци и педерасти започва да ми се повръща.

Служебният папарак Заре Шопа хвърли един топ снимки на бюрото на Проданов. Гадости! С две жени, с три жени, с три жени и Чоли, когото той добре познаваше.

— Добра работа, Шопе. Ще ти издействам един ромб за тази помия.

Проданов набра вътрешния номер на Генерала.

— Шефе, при теб ли е генералният секретар?

— Да.

— Имам компромат срещу онова лъскаво леке Джон Алберти.

— Донеси ги!

Генералният секретар на Интерпол Реймънд Кендъл беше на посещение в София, но се държеше високомерно, нравоучително и се опитваше да ги наставлява като малки деца.

Проданов сложи снимките в служебен плик, почука, влезе, кимна на интерпол-шефа и подаде плика на Генерала.

— Седни, Проди. Налей си една водка… от служебната. Сега ще му натрием носа на този грандоман. На другия ден Джон Алберти замина за Америка.

Както предрече Габи, Боян Мирчев беше освободен от министерството след няколко дни. Тя не беше никаква ясновидка, просто беше научила от злощастния си баща, че над главата на годеника й се трупат „облаци“. Мирчев беше злоупотребявал със служебното си положение (дежурна дефиниция), но значително по-уязвим беше с касата. Беше ползвал държавните пари като свои, беше правил скъпи подаръци, които имаше глупостта да заприходи в счетоводната книга на посолството. Когато стопанските полицаи — две млади, но подготвени момчета — разнищиха далаверата, решиха, че е техен дълг да предупредят бившия си колега Сирака, а той да отърве дъщеря си от батака овреме. Така и направиха. Сирака ги изслуша, прегледа резолюциите им и вдигна рамене.

— Какво да се прави, господа? Продажно… и алчно животно е човекът.

Вечерта каза на Габриела една десета от истината, другото все още беше служебна тайна, но тя беше умно, макар и много разглезено момиче, и Сирака се надяваше да го разбере.

Габи го разбра отлично. Не толкова по думите, с които й го каза, а по унилия и безпомощен израз, какъвто за първи път виждаше в очите на баща си.