Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Ти работеше дълги години с Развигоров, нали? Козела кимна.

— Знаеш ли как се е появил прякорът „Звяра“?

Козела мълча дълго.

— Баща му бил локомотивен машинист, добър и работяга… но понякога се изпускал и се напивал до безпаметност. Една вечер счупил и двете ръце на петнайсет годишния Разви и се нахвърлил с нож върху майка му… тогава Разви му прегризал гърлото със зъби.

Сирака изглеждаше ужасен.

— Старият жив ли е?

— Не. Умрял е на място.

— А майката?

— Да. Тиха, смазана женица, тя гледа внучето на Звяра.

— Защо нямаше такава информация в МВР?

— Защото я унищожих лично аз, докато още бях във военното контраразузнаване.

Беше дванайсет и половина, нощ, тишина. Жена му спеше. Сирака влезе в спалнята, целуна жена си, взе един чаршаф и отиде в кабинета си. Беше издал официалното си оръжие, но истинското ченге никога не остава съвсем беззащитно. Сирака извади от скривалището личния си трофей — „Колт-38“, на въоръжение в щатската полиция — уви главата си в чаршафа, лапна дулото и натисна спусъка.

Зоркото око на Компира откри венеца. Докато траеше церемонията, той приближи до Разви и го ръгна в ребрата.

— Ела да видиш нещо?

Между многото венци, отрупали гроба на Сирака, имаше един, на който пишеше: „Почивай в мир, Сирак! — Козела“.

— Как го откри бе, вампир такъв — изръмжа Звяра. — Трябва да го покажа на Проданов.

Развигоров извика шефа си с поглед. Генералът прочете посланието и внимателно огледа събраните около гроба.

— Виждал ли си по-голям нахалник, Звяр.

— Те бяха приятели — неохотно каза той. — Вярвам му, че му е кофти за Сирака.

— А вие не бяхте ли?

— И сега сме, но службата си е служба. Следобед тръгвам за Козела, Проди.

— На добър час — каза Проданов и се върна при жена си.

— Козела е тук — прошепна Компира. — Чувствам го по миризмата.

— Няма го — поклати голямата си бяла глава Звяра. — Огледах цялата публика.

— И въпреки това е тук — настоя с детинско упорство Компира.

Разви не отговори. Спуснаха Сирака в гроба. Жена му, която до този момент не беше проляла сълза, се отпусна и припадна. Дъщеря му ревеше неутешимо… Имаше кой да се погрижи за тях.

— Хайде — каза Развигоров, — нашата работа тук свърши.

Компира кимна и тръгна до него.

Извървяха мълчаливо цялото протежение на парка. Сирака беше погребан близо до военните гробища. Току-що бяха погребали един добър, храбър и честен мъж, а не бяха много такива, да му ебеш майката, беснееше вътрешно Звяра.

И тогава иззвъня GSM-а на Компира.

Беше Козела.

— Не се обръщай, Компир! Аз съм след вас! Кажи на Разви, че искам да говоря с него… с вас. И без глупости, ако ви хрумне някоя каубойщина, ще ви пратя при Сирака.

Разви взе апарата.

— Какво искаш? — попита грубо той.

— Да говорим. Това ще бъде последният ни разговор, Звяр.

— Не мога да си представя какво имаме да си казваме? А ти?

— И аз — каза Козела. — Ще импровизираме.

— Къде предлагаш да се срещнем?

— Срещу главния вход има една кръчма от хънтър-дъглас — каза Козела и изключи.

Когато Развигоров и Компира влязоха в мръсната кръчма, Козела вече ги чакаше — с гръб към стената, вперил очи във вратата.

— Седнете и без глупости! Няма да ви отнема много време.

— Абе, Козел — обади се Компира, — с кой акъл си сред тези, които имат заповед да те убият? Никакво задържане, Козел. Не ти се полага вече.

Козела кимна разбиращо.

— Дължа го на Сирака — мрачно каза той и с малко думи, пестеливо, но затова пък горестно, им разказа как е станал причина за самоубийството му.

Млъкнаха.

— Няма ли да черпиш, Козел… Или поне повикай келнера.

Пиха някаква смрадлива ракия — заведението разполагаше само с бира, мастика и това менте. Избраха елексира на цар Киро.

— Бог да го прости Сирака — Компира отля на пода. — Голям мъж беше.

И другите двама отляха, но пиха мълчаливо.

— С какво нахалство ни домъкна тук, Козел? Знаеш, че си под обстрел.

Козела кимна.

— Нямам избор, момчета. Ако проблемът беше моята кожа, отдавна да съм ви ебал майката и на двамата. Лошото е, че на моите ръце увиснаха двамата ми сина, погнати от Интерпол, и дъщерята на Сирака.

— Габриела — като на себе си каза Разви. — Трябва да ни я предадеш.

— Илюзия — каза бившето ченге. — Единият ми син е влюбен до полуда в нея, тя — в другия, на който не му пука за никого. Сериозно ви казвам, в пълна безизходица съм.

— И въпреки това, трябва да ни я дадеш, Козел. Тя не бива да е в бърлогата ти, когато дойда за теб.