Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Разрешете да попитам, господин генерал, защо след една седмица?

Разви наля чашите и вдигна своята за наздравица.

— Не съм свикнал да давам обяснения на подчинените си, Компир, но под секрет ще ти кажа. Тази седмица подарих на Сирака!

Сега вече Компира избухна в смях. Вратата се отвори и влезе Мария.

— Щом сте се развеселили, момчета, значи и аз мога да пия едно питие с вас.

Без кой знае какъв повод, още повече сериозна причина, старите ченгета се смееха така, че не можеха да й отговорят. Единственото, което успя да направи Компира, беше да потупа мястото до себе си. Мария ги огледа с ласкави очи, каза:

— Вие сте за психиатрията! — и седна при най-близките си хора.

— Как стана престъпник, Козел? — попита спокойно Сирака. — Това трябва да е много тъжна история.

— Не бих казал — неопределено отговори Козела.

— Само като си спомня, че беше един от най-добрите „филдкоп“ 1 1 филдкоп — ченге на оперативна работа — Бел. а. в системата. Знаеш, че имам връзки в министерството. Направиха те шеф на „Ескадрона на смъртта“, КГБ те включи в състава си… няма да казвам повече. Как стана така, че мина на другата страна?

— Дълго е за обяснение — мрачно каза Козела, загледан долу, в потъналата в зеленина градина, където в беседката на до деветосептемврийския министър на финансите, на умишлено оскъдното осветление, бяха неговите синове и Габриела, дъщерята на Сирака.

— Нямаме бърза работа — Сирака посочи децата.

Козела запали цигара и го погледна в очите.

— Убивал ли си човек, генерале?

— Случвало се е. Личните ми жертви са малко за разлика от тези, които съм убил с подписа си. Но никога не съм минавал на другата страна.

Козела кипна.

— Еби си майката, Сирак, какво искаш — да се изповядам ли? Ти мисли как да разделим децата и не ми се рови в душата.

Сирака вдигна ръка примирително.

— Спокойно, кибрит такъв. На майка можеш да ме псуваш, колкото искаш. Ако знаех коя е, нямаше да съм Сирака, атеист съм, не вярвам в изповедите, а колкото до децата — тази вечер ще прибера Габриела, каквото и да ми струва това.

Козела се усмихна презрително.

— А ако тя не иска, какво ще правиш? Ще я дрогираш, арестуваш… Какво ще направиш, Сирак, по дяволите… и… извини ме за псувнята. И аз съм на края на нервите.

О. з. генерал Кирилов махна с ръка.

— Ще прибера Габриела, колега, но искам да те предупредя, че Проданов е пуснал Разви Звяра след теб, естествено Компира го подсигурява с всичко необходимо.

Козела се изсмя фалшиво. Опита да предаде на смеха си безгрижие, но не се получи, а той много добре знаеше, че това не е убягнало на Сирака.

— Много ме мрази Проди, а?

— Така изглежда — кимна Сирака. — А сега ще ми позволиш ли да взема дъщеря си и да се махаме? Имаш честната ми дума, че никога няма да се включа в тим срещу теб.

Козела не му обърна внимание, доля чашите, вдигна своята и каза:

— Аз съм стара кримка, Сирак. Като бях ченге — бях супер ченге, когато станах престъпник, предизвиках срещу себе си всички световни разузнавания и още съм жив. Преди да вземеш Габриела, искаш ли да чуеш какво си говорят там, в беседката?

Козела включи подслушвателната уредба, каза:

— Отивам да пикая — и го остави да слуша.

Когато се върна след десетина минути, завари Сирака отчаян, разтреперан, блед като луната.

— Какво ще правим, Козел? — тихо попита той.

— Не знам още — мрачно каза Козела. — Наздраве.

— Ти си любовница на Асен — изкрещя Иван. — Какво искаш от мен. Като те видях за първи път, той те ебеше! Ебеше ли те, или не?

— Добре де… но…

— Няма но, когато всеки момент ще ни напълнят с куршуми, а ти ще ми говориш за любов.

Габи упорито, с детински инат се защитаваше.

— Не е така. Ще се измъкнем от страната. Все още има държави, където не действа Интерпол. Иван се разкрещя отново.

— Кои са те? Либия, Северна Корея, Куба… Благодаря! Трудно ще се намери кътче за благородни крадци, общата им любовница и един стар убиец, дето не може да си преброи прострелните рани. Къде, по дяволите, е онзи оазис за нас четиримата?

— Виж, Иване, сега си възбуден, но като се наспиш, ще видиш, че имаме шансове.

— Не, нямаме! — отново изкрещя Иван. — Иди питай баща си, да видиш, че и той ще е на същото мнение.

— Баща ми? — презрително възкликна Габи. — Ебала съм му майката на баща ми! Аз имам свой живот.

— Изключи, Козел — каза Сирака. — Чух предостатъчно.

О. з. генерал Кирилов стана — по-скоро скочи — но залитна и с тежката походка на стар моряк стигна до колата си. Седна, мисли на тъмно десетина минути, после се върна при Козела.