Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

Пентхаус се отпусна тежко на стола и отпи няколко дълги глътки от бирата си. Имаше нужда да угаси вътрешния си пожар, макар да знаеше, че не това е начинът.

Изчакаха мълчаливо да се успокои и когато червенината се отля от лицето му, Найденов попита:

— Да приемем, че картината е толкова апокалиптична, колкото я описа. Не искам да споря с теб… По-важно е дали виждаш изход от този капан.

— А вие? — Вече по-кротко попита Пентхаус. — На войската не можем да се подпрем, Бонев изгони всички или почти всички наши хора от МВР. Момчетата, на които Луканов и сие бяха раздали пари — да правят бизнес и банки — се провалиха до един. Парите, които им дадохме да удушат икономически СДС, те ги превърнаха в просташки лукс. Безвкусни къщи-дворци, вили, автомобили… Така ли се води война за икономическо, а оттам естествено и за политическо, надмощие? Мошеници до един? Добре, че е Татарчев, иначе всички щяха да са зад решетките.

— На Татарчев му изтича мандатът след пет месеца — обади се Марчев.

Пентхаус се усмихна злорадо.

— Тогава тяхното чудо ничие, а и неговото.

Отново настъпи мълчание.

Прав ли е?, се попита един.

Не е прав!, категоричен беше друг.

Но всички мълчаха.

— Добре бе, Христов, какво предлагаш? — все пак попита Евтимов. — Щеше ли да ни викнеш, ако нямаше някаква идея?

Пентхаус уморено затвори очи и като в кошмарен сън каза:

— Трябва да влезем във връзка с мафиотите — руски, украински, турски — няма значение какви. Само с тяхна помощ можем да сринем блаженото управление на господин Иван Костов. Срамно, но нямаме избор! — Пентхаус отвори очи. — Намерете Козела, кажете му, че всякакви присъди срещу него са отменени, той е един от нас. Намерете го и го доведете тук!

Джон Алберти се облече, взе такси и отиде в хотел „Хилтън“ в Атина. Хакел вече го чакаше.

— Веднага искам да ви предупредя, господине, моите интереси в България не са политически — заяви Алберти.

Хакел го презираше. Не обичаше празноглавци, облечени при Армани, а тоя беше именно такъв. Формално службите им — ЦРУ и Интерпол — съжителстваха в студено и неохотно сътрудничество, но не воюваха. ЦРУ бяха аристократите на разузнавателно-шпионския свят, а Интерпол търсеше крадци и убийци по света за пари. Ако един убиец попаднеше в ръцете на ЦРУ, той просто изчезваше, изпаряваше се, дематериализираше се. А Интерпол го връщаше на някакви съмнителни правосъдия, от които въпросният убиец-енигма се изтръгваше за три до пет години и отново се включваше в кървавия пазар. ЦРУ гледаше на Интерпол като на търговска фирма, без да го обявява официално. Интерпол, обратно, гледаше много внимателно да не стъпи в нивата на височайшите колеги, непрекъснато криейки се зад щита на аполитичността.

— Какво искаш, Джовани — каза Хакел с пълното съзнание, че го е вбесил.

— Казвам се Джон Алберти! Вярно е, че съм от италиански произход, но съм американец, роден в Америка и съм кръстен Джон във Филаделфийската католическа църква.

— Добре, Джовани, защо поиска тази среща?

Алберти стана морав, пот изби под скъпата му риза, мълча няколко минути, правейки се, че пие вино, и като успокои пулса си, каза:

— Имам нужда от посредник, сър.

— Господин Хакел — вяло го поправи Хакел.

— Господин Хакел, американските фискални институции ме изпратиха в България да намеря парите им, откраднати от синовете на прословутия бандит Козела, с който вие сте във връзка. И вие, и аз сме американски граждани и сме длъжни да си сътрудничим, дори ако между нас съществува необяснима за мен аверсия 2 2 аберсия — отвращение, антипатия. — Б. ред. . И така, на прав текст, господине. Вие трябва да бъдете мой посредник за синовете на Козела. С негово съдействие, Развира се.

Хакел се усмихна кисело.

— Чувал ли си за зловещата роля на посредниците, синьор Джон Алберти?

Ченгето на Интерпол пак преглътна обидата и каза:

— Страх ме е, че не разбирам, господине!

— Ще се опитам да бъда по-ясен, господин Интерпол. Искаш от мен да бъда посредник… И дядо ми е поискал. Той, както знаеш, е бил оберщурмбанфюрер от СС — Като внука си Хакелман… — Хакел този път се изсмя злобно, демонстрирайки открито чувствата си. — Бил в групата армии Юг, атакуващи Кавказ. И там някъде, в някакво чеченско село, научил, че един от жителите скрил някъде голямо количество злато. Заповядал да го принудят да го предаде. Три дни го били — твърд кавказец… Аллах, та Аллах! И нито дума за златото. Трябвало да преглътнат. Намерил някакъв руснак, който уж говорел чеченски, и го взел за посредник. Извадил пистолета и го подпрял в главата на кавказеца. „Ей, ти! Кажи му, че нямам време. Броя до три и го пращам при любимеца му Аллах.“ Посредникът излъгал, че знае езика на чеченеца и викал на руски: „Големият началник казва, че му е омръзнало от теб. Брои до три и те стреля за някакво си злато. Опомни се, момче, от живота по скъпо няма.“ „Прав си — казал сломеният чеченец. — Закопах златото под третата бъчва в избата.“ И тогава дошла ролята на посредника. Погледнал дядо ми с наскърбено лице и казал: „Тъп мужик, началник. Каза да си ебеш майката!“ Първият куршум бил в главата на посредника, господин Алберти. Откъде би могъл да знае горкият, че дядо ми говори по-добре руски от него.