Христо Калчев - Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)

Закараха бонбоните в Оброчище, повториха процедурата и закриха лабораторията. Както ноу-хауто се менеше, така се меняха и квартирите. Но както само Аберман знаеше следваща рецепта, така само Козела знаеше следващия адрес на лабораторията. Точно това каза на Бенина Аберман и Йохан фон Веер, когато им се обади да ги предупреди, че тяхното количество от кокаина пътува към тях. Тогава чу нещо любопитно:

— Козел, — каза фон Веер — знам един адрес и една дата, когато Осман Бен Кадир ще е в София.

— Любопитно… — каза Козела, мислейки за друго. — Намери Хакел! Искам деветмилиметрова карабина „Щайер“ с оптика и адреса. Не твърдя, че ще стрелям, бароне, но ако реша друго ще го научиш от пресата.

В държавата ставаше нещо. Ченгетата полудяха, истерията нарастваше. Обикновеното население обаче не чувстваше никаква промяна, а и такава нямаше. Промените бяха формални и статистически. За три дни четиристотин тийнейджъри попаднаха в болниците от кокаинова овердоза и макар пресата да мълчеше имаше и друга информационна система, независима от БТА, интернет, дори и от Ал Кайда. Това беше т.нар. наблюдение на интуицията. Достатъчно беше да се разходи из града и да види Брауновото движение на Бърза помощ и Полиция, за да схване, че вътрешното напрежение в държавата расте. А че расте, Козела знаеше. Знаеше повече — напрежението в държавата растеше, защото самият той създава напрежение на органите.

Пратката с бонбоните мина. Козела се разплати с евреите. И този път удвои количеството. Следващата пратка кокаин щеше да пристигне в порт Варна, маскирана като пяна за бръснене „Жилет“ и тогава Козела направи една от малкото си грешки. Взе карабината и застана на пусия. Той знаеше да чака, знаеше и кого трябва да фиксира в окуляра. След час и половина притаено изчакване на един мокър и хлъзгав покрив, „дивечът“ влезе в капана. Сградата на ДПС светна. Първо влезе охраната, после се раздвижиха асансьорите, накрая се появиха и колите. Козела виждаше всичко това през морския си бинокъл. Все още не беше сглобил „Щайера“ и не беше сложил окуляра. Пушеше му се, почваше да го обзема термичен шок, но той знаеше, че това е много повече от нерви, отколкото от студ. И тогава блесна заседателната зала. Часовникът показваше два и десет през нощта. Започваше деветнайсети март.

В залата влязоха четири-пет души, мъже. Но Козела знаеше кой е дивечът. За голяма негова изненада, вътрешният му глас промени намеренията му. Той трябваше да застреля шейх Бен Кадир. Но отсреща виждаше плешивата, очилата глава на предводителя на глутницата. Право срещу него, с цигара в устата и с кафе в ръка беше Ахмед Доган. „Това е водачът на глутницата — помисли Козела, — а какъв е синдромът на глутницата? Изчезне ли предводителят, подчинените се превръщат в стадо, разпръскват се и се превръщат в самци. Това е истинската цел!“ — помисли Козела, сглоби карабината, постави окуляра, подпря се на лакти и се приготви да стреля.

Мъжете се движеха из салона и се въртяха около шейх Бен Кадир, но в един момент щяха да застанат като пред фотограф и това беше неговият миг. Поне този, който изчакваше. Този миг дойде половин час по-късно.

Козела стреля. Малшансът обаче винаги е бил продукт на отвъдното. „Какво е оптимист? — помисли той, когато видя, че вместо Доган, е прострелял шейха. — Оптимистът е песимист с астигматизъм“ — помисли Козела, преди да започне оттеглянето. Той беше убил един от големите самци на Ал Кайда, но не и предводителя на глутницата. А сега тя тръгваше по петите му.

Един час по-късно Козела влезе в шкембеджийницата на гарата и противно на всичките си навици поръча бира и шкембе чорба. Нито едното, нито другото щяха да влязат в стомаха му, но му трябваше време да осъзнае провала си.

После се обади на Алкалай:

— Знам, че те будя, сабри! Шейхът е мъртъв, но един милион ислямски фундаменталисти знаят кой свърши мократа работа. Излизам в отпуска, сабри! Забрави ми телефона, адресите, забрави всичко, свързано с Козела, Морис! Един ден може би ще ти се обадя. Дотогава други ще действат вместо мен.

— Козел… — опита да се намеси Алкалай.

— Сбогом, сабри! — каза тихо Козела, изключи телефона, смъкна му sim картата, хвърли я в коша за боклук и излезе от заведението.

Разсъмваше се, улиците бяха по-пълни с повече хора и полиция, отколкото в работен ден в пиков час. На него му беше все едно. Той беше един провален възрастен мъж, който с ръце в джобовете и цигара в устата се бореше с безсънието си, дълбоко безразличен към вълненията и напреженията на един град, в който пребиваваше случайно.