Христо Калчев - Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)

— Тихо!

Онемялото момиче нямаше никакви намерения да вдига шум. Тя се беше подпряла на колата и по-скоро щеше да припадне, отколкото да създава проблеми. Малас видя всичко това, но го подмина като маловажен факт. Продължи нагоре по булеварда, стигна пред баядерката, влезе в колата си и тогава набра Ангел Ангела.

— Чиста работа, брато! — каза той. — Ела във фитнеса.

— Натам съм се запътил — равнодушно каза Ангела. — Нямам пари, Малас!

— Като се срещнем ще имаш, — каза Лазов и изключи апарата.

Един час по-късно отново пътуваха към Варна. На разклона за Троян обаче ги спря полиция. Бяха проснали змейки на шосето и бяха завардили отвсякъде.

— Нас ни търсят — каза Ангела.

— Но ние не сме там, където ни търсят — каза Маласа. — Ние сме в София, нали?

— Да — хитро усмихнат каза Ангела. — В София са „Глока“ и ръкавиците, а тука е долуподписаният.

Това беше краят на разговора. Ченгетата ги претърсиха, не намериха нищо. Провериха им легитимацията по радиостанцията, много бързо разбраха с какви хора си имат работа, но разстоянието беше сто и десет километра, а интервала само два часа.

— Какво се е случило, старши? — попита Маласа. — Аз съм бизнесмен, а на порт Варна ме чака пратка, която трябва да освободя от митницата. Времето ми е пари, господин началник!

Младият капитан, който беше направил справката, изгледа злобно мутричките, а че са такива нямаше никакво съмнение, и каза кротко:

— Сега ще се разделим, скъпи приятели, но ей богу, пак ще се срещнем!

— Ачо, това ми замириса на сексуален намек! — каза Маласа, влизайки в колата си. После кавалкадата тръгна на изток.

— Шибана работа… — каза Маласа, когато беше сигурен, че никой не го чува. — Понякога подозренията са по-кофти от доказателства, пичове!

Ангела вдигна рамене разсеяно, намести се удобно на задната седалка и заспа. „Това копеле спи — мислеше Маласа — спи като агнец божи, а само преди два часа напълни Боби Горилата с олово!“ И той трябваше да спи, имаше канска нужда от сън. Преди да се намести на седалката последната му мисъл беше: „Трябва да внимавам с тоя гад, Ангела! Никога под никакъв претекст не бива да го допускам зад гърба си“. После умората си каза думата и той спа до Варна.

Преместиха стоката в една вила в балчишкото село Оброчище и започнаха флотацията. Процедурата беше проста, но трудоемка. Първо поставиха макароните във вана с хладка вода и ги държаха три часа, докато водата не стана зелена. После прецедиха утайката и остана субстанцията — кафеникаво пюре, което все още не беше чистият кокаин. После отделиха първите десет кила и ги оставиха да се варят до изкипяване. Всичко ненужно изчезна и това, което остана във ваната, беше кокаинът. А той трябваше да изсъхне. За тази цел имаше микровълнови печки, разположени в трите етажа на къщата. Малас контролираше внимателно процеса и дебнеше хората си, да не започват „да работят“ за своя сметка. Когато прахът изсъхна, го проснаха на дълга проветрива маса да изстине и след това го пакетираха в кутии прах за пране. За едно денонощие къртовски труд обработиха един тон кокаин. Тогава Маласа набра телефона на Козела.

— Готов съм, шефе!

— Количеството? — неопределено попита Козела.

— Точно тон.

— Добре, момче! — каза кротко Козела. — Отдели половината и ги пусни по подготвените терени, другата половина я натовари на буса и тръгвай бавно за София. Никакво оръжие в колата и никаква джигитовка по шосетата, Малас! Карай бавно и спазвай всички знаци. Ще ти се обадя пак!

— Шефе…, — припряно се обади Маласа. — Накъде пътувам по дяволите?

— От Варна за София, момко, — каза Козела. — Другото е моя работа!

Маласа пусна петстотин килограма кокаин да се разхвърля на пласьорите, от Монтана до Ботевград, натовари буса с останалото количество, потегли към София. Знаеше, че Козела ще го пресрещне някъде, но нито знаеше къде, нито с каква кола. Козела обаче пътуваше зад него. Когато подминаха полицейския патрул на отклонението при Ловеч, Козела отново набра телефона:

— Малас, отбий вдясно и спри!

Момчето се подчини. Козела паркира зад него и слезе на шосето.

— Сега се качваш в това BMW, Малас, прибираш се в София, преспиваш и утре пак се връщаш във Варна! В никакъв случай няма да пътуваш тази вечер, ясно ли ти е!

— Да, шефе, — каза Малас.

— Тръгвай!

Когато светлините на BMW-то изчезнаха по шосето, Козела се качи в буса и потегли по разклонението за Троян. После натисна газта и опита всички възможности на форда в лудия бяг по пътя към Лесидрен. Паркира в гаража на бащината си къща и без да пали светлини, където и да е било, пренесе стоката в онова мазе, което се беше превърнало в затвор и където на времето беше държал първия си личен затворник Иван Миндиргасов, известен на софийските бандити повече като Иля Муромец. После взе импровизирана си вечеря, отвори една бира, седна в полумрака на неотоплявания цяла зима хол, започна да дъвче студения сандвич, отпи от бирата и набра Хакел.