Христо Калчев - Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)

— Цяла България ги знае, шефе! От Бойко Борисов до пеленачетата!

— До три дена искам некролозите им!

— Абсурд! — каза Малас.

— Малас, моето момче! Ти си син на мой покоен приятел. И не ти ще кажеш кое е абсурд, това е изцяло мой приоритет. Седем дни и нито минутка повече! Действай, келеш, и не ме дразни! Остави колата ми пред театъра във Варна и ключовете на резервация десет-единайсет в хотел „Черно море“.

Набра още един телефон и с това служебните му задължения приключваха.

— Колега, — каза той, когато чу Влад Аберман. — Готова ли е новата стока?

— Да — каза младият евреин. — Ако кажеш ще я експедирам!

— Точно това казвам! Експедирай я, но преди това ми кажи какво трябва да посрещна?

— Шоколадови бонбони „Нестле“ с кокосов пълнеж — отговори Аберман. — Ако кажеш още сега ще пусна товарителницата в митница Мегало Кастро?

— Не споменавай имена, глупако, и действай!

Влизаше във Варна, когато набра последния телефон:

— Как си, скъпа? — попита той, когато чу гласа, на жена си.

— Какъв отговор очакваш, Йон?

— Не очаквам отговор, Флора, — каза Козела. — Очаквам търпение и доверие. — После преодолявайки всичките си съпротивителни сили, промълви: — Обичам те! — прекъсна линията и изключи апарата.

„Тази вечер ще се напия като скот и ще спя!“ — мислеше той, когато влизаше във Варна.

Заслушан в новините, Козела изпадаше във все по-лошо настроение. Като всеки непредизвикан и безсмислен атентат, кървавата баня в Мадрид би била възмутителна и престъпна, ако не беше по-лоша. Тя беше глупава и неоправдана. Избиването на двеста християни от работническото съсловие на Испания, половината от които гастарбайтери с нищо не допринасяше за всемогъществото и славата на Аллаха, нито с нещо правеше по-разбираема и симпатична псевдокаузата на ислямските фундаменталисти в цивилизования свят. Козела би регистрирал този терористичен акт като исторически факт и би го подминал разсеяно. В крайна сметка това не го засягаше пряко, а и той не беше от хората, които плачеха над чужди гробища. Но екстремните полицейски мерки, които така нареченият бял свят щеше да предприеме след единайсети март, го засягаха пряко, ограничаваха дейността му и се превръщаха в национална заплаха за глутницата, която беше основал и която предвождаше. „Пълни идиоти! — мислеше той, загледан в телевизора — Какво по дяволите си въобразяват, че ще постигнат с тези кланица, освен всеобщ гняв и усилено полицейско наблюдение?“

Нищо не излезе от така заплануваното му запиване, а имаше нужда да отпусне нервите си или наистина да припадне в прегръдките на Морфей.

Българската телевизия показваше как се подсилваха охраните около обекти като Козлодуй, Кремиковци, Нефтохим Бургас, Корабостроителния завод във Варна, а това пряко го касаеше и него и глутницата. Вместо заплануваното запиване, Козела излезе на терасата на хотел „Черно море“ и отново набра телефона:

— Морис, — каза той, когато чу гласа му — ще трябва да намалим темпото в България. Ние партнирахме на Буш, Блеър и Асмар в Ирак. Отговорът е налице.

— Знам, Козел! — каза Алкалай. — Вие сте във война, макар никой в София да не го признава.

— Щом знаеш, сабри, явно разбираш, че трябва да намалим темпото. Ал’агер ком ал’агер, сабри!

— Ние сме съюзници, Козел! А ти си военноначалник, прецени обстановката и действай! Имай предвид обаче, че имате един милион фундаменталисти, които чакат само викът на мюезина. Поддържай връзка с фон Веер, ще го инструктирам да ти се довери.

Козела се прибра в стаята на апартамента, легна на тясното легло и се опита да спи. След един час мъки стана, избръсна се, взе душ, облече се и отиде в казиното на хотела. Беше полупразно, няколко местни мутри се въртяха около залата за залози, няколко клиенти на бара пиеха по масите, но барът, общо взето, беше пуст. Козела седна срещу бармана, поръча си традиционната водка, но даде вид, че няма желание да влиза в разговори. Момчето го обслужи и се измести в другия край на бара, където на телевизионен монитор вървеше някакъв екшън филм.

„Какво става по дяволите — се замисли Козела, когато остана сам. — Че моят живот е едно лайно, няма съмнение, че си го направих аз такова, няма спор, но къде е тръгнал светът?“

Козела беше престъпил всички възможни закони и божии, и нравствени, и т.нар. човешки, ако имаше такива. „Да, но аз съм престъпник д’еба мама му! Тогава какви са тези, които управляват държавите? За които населението гласува. Тези, които утре ще ме осъдят за нарушаване на законите? И ще бъдат прави. Но с какво по-малко престъпници са те от мен?“ Козела отпи и запали цигара. Знаеше, че няма да намери отговори на този въпрос, още по-малко, че такъв съществува. Въпросът или по-скоро проблемът, колкото и елементарен и частен, беше все пак важен и съществен. „Как да оцелея в тази война, която не е моя? А обстоятелствата ме изхвърлиха на бойната линия.“