Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

— Не, благодаря! — отвърна Дигъри. — Не мисля, че ще ми хареса да остана жив завинаги, след като всички, които познавам, умрат. Бих искал да изживея времето си и после да отида в Рая.

— А какво ще кажеш за майка ти? Забрави ли как се преструваше, че я обичаш толкова много?

— Тя какво общо има с това? — попита Дигъри.

— Не разбираш ли, глупако? Само една хапка от ябълката ще я излекува. Плодът е в джоба ти. Ние сме тук сами, Лъва е далече. Използвай Магията си и се върни в твоя свят. Само след минута ще си до леглото на майка си и ще й дадеш плода. След пет минути ще видиш как лицето й възвръща цвета си и тя ще ти каже, че повече не изпитва болка, че се чувства по-силна. А после ще заспи… Помисли си! Часове сладък сън без болка, естествен сън без лекарства. Още на другия ден всички ще говорят колко бързо се възстановява. Съвсем скоро тя ще бъде напълно здрава. И всичко ще е наред. В къщата ви пак ще цари щастие. Ти ще си като всички останали момчета.

— Олеле! — Дигъри се хвана за главата, сякаш внезапно го бе заболяла, защото осъзна пред колко важен избор е изправен.

— Какво направи Лъва за теб, че се превръщаш в негов слуга? — не спираше Вещицата. — С какво ще ти помогне, когато се завърнеш в твоя свят? И какво ще си помисли майка ти, щом разбере, че си имал възможност да й спестиш болката, да я върнеш към живота, да направиш така, че сърцето на баща ти да не се разбие от мъка, и въпреки това не си го сторил. Предпочел си да изпълниш заповедта на някакъв див звяр в непознат за теб свят, което изобщо не ти е работата?

— Не смятам… Не смятам, че той е див звяр — възрази Дигъри с пресъхнало гърло. — Той е… Не знам…

— Тогава излиза, че той е нещо още по-ужасно — продължи Вещицата. — Виж какво направи вече с теб, виж колко си безчувствен. Той постъпва така с всички, които го слушат. Жестоко, безмилостно момче! Готов си да позволиш родната ти майка да умре вместо…

— О, млъкни! — обади се Дигъри, вече доста отчаян. — Да не мислиш, че не разбирам. Но аз обещах…

— Да, но тогава не си бил наясно какво точно обещаваш. А и никой тук няма да те възпре.

— На мама никак няма да й хареса — с усилие каза Дигъри. — Никак няма да й допадне… Тя много държи обещанията да се спазват… както и да не се краде и всякакви такива неща. Тя самата би ми казала да не правя това, което ме съветваш, ако беше тук сега.

— Не е нужно да го узнава — убеждаваше го Вещицата (едва ли би могъл да допуснеш възможността да го направи човек с толкова свирепо лице). — Няма да й кажеш как си се сдобил с ябълката. Няма защо и баща ти да научава. Никой в твоя свят няма да разбере за всичко това. Та нали не е задължително момиченцето да се върне с теб?

Именно тук Вещицата направи фаталната си грешка. Дигъри беше наясно, че Поли е в състояние да се измъкне с кръгчето си така бързо, както и той. Но очевидно Вещицата не го знаеше. А злостното й предложение да изостави Поли изведнъж го върна в реалността и Дигъри проумя, че всичко, казано от Вещицата, е лъжа. И въпреки че се чувстваше тъй нещастен, главата му се избистри и той каза (с променен и несравнимо по-твърд глас):

— Виж! А къде точно е твоето място във всичко това? Как така изведнъж мойта майка ти стана толкова скъпа? Какво общо имаш с нея ти? Какви ги кроиш?

— Браво на теб, Дигъри! — прошепна Поли в ухото му. — Бързо! Да тръгваме веднага !

По време на цялата препирня тя не посмя да се обади, защото — нали разбирате — не нейната майка умираше.

— Да вървим! — отсече Дигъри.

Помогна на Поли да се качи върху гърба на Фледж, бързо я последва и Коня разпери широко криле.

— Вървете тогава, глупаци! — провикна се Вещицата. — Спомни си за мен, момче, когато остарееш, когато легнеш немощен и болен! Спомни си как си отхвърлил възможността за вечна младост! Никой няма да ти я предложи втори път.

Те вече бяха тъй високо, че едва я чуваха. А и Вещицата реши да не губи времето си, като зяпа след тях. Видяха я да се отправя на север по склона.

Сутринта бяха тръгнали рано, а и случката в градината не продължи дълго, затова Фледж и Поли смятаха, че няма да е трудно да се върнат в Нарния до вечерта. По обратния път Дигъри не отрони нито дума, а двамата му другари не смееха да го заговорят. Беше много тъжен и дори не беше сигурен дали е постъпил правилно. Ала щом си припомнеше блесналите сълзи в очите на Аслан, се изпълваше с увереност.

Цял ден Фледж летя с неуморните си криле. Реката на изток му бе ориентир. Прекосиха планините и дивите, осеяни с дървета, хълмове, после огромния водопад и се спуснаха надолу, където горите на Нарния тъмнееха в сянката на могъщата скала. Накрая, когато небето почервеня от залеза зад тях, той видя едно място, където много същества се бяха струпали до брега на реката. Скоро сред тях различи самия Аслан. Фледж се спусна, изпъна четирите си крака, прибра криле и се приземи. Децата слязоха. Видяха всички животни, джуджета, сатири, нимфи и какви ли още не твари да му правят път. Аслан приближи, а Дигъри му подаде ябълката с думите: