Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

Според мен до този момент Фледж и Поли таяха надежда да влязат заедно с Дигъри. Ала се отказаха. Никога не сте виждали място, което така недвусмислено да показва, че е частна собственост. От пръв поглед ставаше ясно, че е нечие притежание. Само глупак би дръзнал да влезе, освен ако не е изпратен там със специална мисия. Дигъри разбра начаса, че другите двама нито имат желание, нито възможност да влязат заедно с него. Тръгна към портата сам.

Когато се приближи до нея, забеляза сребърни букви, изписани върху златната й повърхност. Надписът гласеше приблизително следното:

„Плодове вземи за друг — повтори си Дигъри наум. — Нали точно това се готвя да направя? Сигурно означава, че не бива да ям от тях. А влез през портата ми златна въобще не го разбирам. Е, кой ще иска да прескача ограда, ако може да влезе през портата? Но как да я отворя?“

Допря я с ръка и тя незабавно се отвори, без дори пантите й да изскърцат.

Надникна само за да се увери, че мястото наистина е частна собственост. Пристъпи много предпазливо и през цялото време се оглеждаше. Вътре цареше пълна тишина. Дори фонтанът в средата на градината едва ромолеше. Божественият аромат се носеше навсякъде. Беше необикновено приятно място, но извънредно потайно.

Начаса разпозна кое дърво му трябва — или защото се издигаше в самия център, или защото огромните сребърни ябълки по него блестяха, сякаш самите те излъчваха светлина на местата, до които не достигаха слънчевите лъчи. Отиде право при дървото, откъсна ябълка и я мушна в джоба на жакета си. Но преди това не се въздържа, погледна я и я помириса.

Защо ли го направи! Изпита невероятна жажда и глад, почувства неописуемо желание да опита плода. Бързо го мушна в джоба си. Но имаше още толкова много ябълки! Грехота ли ще е да опита една от тях? „Та — помисли си той — надписът на портата не е точно заповед. По-скоро е съвет, а кой се вслушва в съвети?“ А дори и да бе нареждане, щеше ли да е неподчинение, ако изяде една ябълка? Нали спази онази част — да „вземе за друг“?

Разсъждавайки по тези въпроси, той погледна случайно нагоре към върха. На клонката над него дремеше невероятна птица. Казвам дремеше, защото приличаше почти на заспала, но не е изключено да беше будна. Едното й око представляваше съвсем мъничка цепка. Птицата, която бе по-едра от орел, имаше жълти като минзухар гърди, обагрена в алено глава и пурпурна опашка.

„Това само доказва — споделяше по-късно Дигъри, когато разказваше историята пред други, — че из разните магически места винаги трябва да си извънредно предпазлив. Никога не си наясно кой точно те наблюдава“. Не допускам, че Дигъри би взел ябълка за себе си. Повели като „Не кради!“ бяха здраво втълпени на момчетата от онези дни, за разлика от днешните. Все пак, знае ли човек?

Дигъри вече се канеше да се обърне и да се върне при портата. Спря, за да хвърли последен поглед наоколо, и остана шокиран. Не беше сам. Само на няколко крачки от него стоеше Вещицата. Точно захвърляше огризката от ябълката, която бе изяла. Сокът, по-тъмен отколкото можеше да се очаква, бе оставил ужасна диря около устните й. Дигъри начаса съобрази, че тя е прескочила през оградата и започна да проумява последното изречение: „ желание, ала и безнадеждност дебнат там .“ Защото Вещицата изглеждаше по-силна и по-високомерна — дори някак триумфираща — от когато и да било, ала лицето й бе мъртвешки бледо — бяло като платно.

Тези мисли просто преминаха през главата на Дигъри. Той си плю на петите и се затича с всички сили към портата. Вещицата незабавно го последва. Щом той се озова навън, портата се затвори. Имаше известна преднина, но не за дълго — докато стигне до другите, и се развика: „Бързо, качвай се, Поли! Тръгвай, Фледж!“. Вещицата бе прескочила оградата и заплашително се приближаваше.

— Не се доближавай! — провикна се Дигъри, като се обърна с лице към нея. — Иначе изчезваме. Да не си посмяла да направиш и крачка!

— Глупаво момче — обади се Вещицата. — Защо бягаш от мен? Не ти мисля злото. Ако не спреш и не ме изслушаш сега, няма да чуеш нещо, което ще те направи щастлив за цял живот.

— Е, не желая да го чуя, благодаря! — отвърна той, но всъщност ужасно много му се искаше.

— Наясно съм защо си изпратен тук — продължи Вещицата. — Защото снощи в гората именно аз бях близо до вас и чух всичките ви приказки. Ти откъсна плода от градината и сега е в джоба ти. И ще го отнесеш на Лъва, без да го опиташ. Та той да го изяде. Той да го използва. Какъв глупак си! Имаш ли представа какъв е този плод? Ще ти кажа. Това е ябълката на младостта, ябълката на живота. Сигурна съм, защото я опитах и вече усещам промените в мен. Знам, че никога няма да остарея или да умра. Изяж я, момче! Изяж я и двамата с теб ще живеем вечно, ще бъдем крал и кралица на целия този свят — или на твоя свят, ако решиш да се върнеш там!