Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

Фледж изгълта своята порция великолепна трева и легна. Децата се настаниха от двете му страни.

Притиснаха се към топлото му тяло, а той разпери криле, за да ги приюти. Дигъри и Поли наблюдаваха как се появяват ярките звезди на новосъздадения свят и си приказваха за какво ли не: как Дигъри се е надявал да намери лек за майка си и как, вместо това, го бяха изпратили със сегашната мисия. Припомниха си на глас всички белези, чрез които ще разпознаят мястото — синьо езеро, хълм с градина на върха. Разговорът вече ставаше ленив — приспа им се — когато Поли изведнъж се надигна и прошепна:

— Ш-ш-ш-т!

Заслушаха се напрегнато.

— Вероятно е свистенето на вятъра в клоните на дърветата — предположи Дигъри.

— Не съм толкова сигурен — възрази Фледж. — Както и да е… Почакайте! Ето го пак. В името на Аслан, нещо става.

Коня се изправи шумно и бързо. Децата също скочиха. Фледж заприпка насам-натам, душеше въздуха и цвилеше. Децата започнаха да надничат зад храсти и дървета. Отначало само им се привиждаха разни неща, но в един момент Поли беше напълно убедена, че е различила висока тъмна фигура, която се отдалечава на запад. Не намериха обаче нищо и Фледж отново легна, а децата пак се сгушиха под крилете му. Заспаха веднага. Но Фледж стоя буден още дълго, като мърдаше с уши и от време на време кожата му потреперваше, сякаш е кацнала муха. Най-сетне заспа и той.

— Дигъри, Фледж, събудете се! — чу се гласът на Поли. — Наистина е израснало карамелово дърво. А и утрото е така прекрасно.

Ниските ранни слънчеви лъчи се прокрадваха през дърветата, тревата бе посивяла от капките роса, а паяжинките блестяха като сребърни. Точно до тях се издигаше дърво (не по-голямо от ябълково) с тъмен цвят. Листата бяха белезникави и приличаха на хартиени. Цялото бе осеяно с дребни кафяви плодове, подобни на фурми.

— Ура! — възкликна Дигъри. — Но първо ще се потопя във водата.

Той се втурна през осеяната с цветя поляна към брега на реката. Къпал ли си се някога в планинска река с плитко корито, покрито с червени, сини и жълти камъчета, които проблясват на слънцето? Толкова е хубаво, колкото и да се къпеш в морето, а в някои отношения — дори по-хубаво. Е, наложи се да се облече мокър, но си заслужаваше. И Поли се спусна да се изкъпе. Поне така заяви, но като знаем, че не беше много-много по плуването, по-добре да не задаваме въпроси. Фледж също нагази в реката — застана по средата, наведе глава и дълго пи. После тръсна грива и изцвили няколко пъти.

Поли и Дигъри се заловиха да оберат карамеловото дърво. Плодовете бяха извънредно вкусни: не приличаха съвсем на бонбони — оказаха се по-меки и по-сочни — но напомняха за карамел. И Фледж закуси чудесно: опита един карамелен плод, хареса му, но в този час на деня предпочете да похрупа трева. С известно затруднение децата се качиха на гърба му и второто им пътуване започна.

Оказа се още по-приятно от вчерашното. Всички се чувстваха освежени, а новоизгрялото слънце сияеше зад гърбовете им — добре известно е, че всичко изглежда винаги по-красиво, ако е осветено отзад. Оказа се наистина прекрасно пътуване. Наоколо се издигаха високи заснежени планини. Далече долу просветваха тучни зелени долини. Родени от глетчерите поточета тичаха, ромолейки към главната река, сини, сини, сякаш летяха над огромен скъпоценен камък. Искаше им се тази част от приключението да продължи по-дълго. Ала съвсем скоро и тримата започнаха да душат въздуха и да се питат: „Какво е това?“, „Усети ли нещо?“, „Откъде ли идва?“. Някъде пред тях се разнасяше божествен аромат — топъл и златист, сякаш идваше от най-вкусните плодове и най-уханните цветя на света.

— Идва от долината с езерото — досети се Фледж.

— Прав си! — зарадва се Дигъри. — О, вижте! Ето го зеления хълм в далечния край на езерото. И вижте само колко е синя водата.

— Това трябва да е мястото — решиха и тримата едновременно.

Правейки широки кръгове, Фледж започна да се приземява. Заледените върхове отново се извисиха. Въздухът стана по-топъл и с всеки изминал миг ухаеше все по-приятно. Бе тъй сладък, че почти ти се искаше да се разплачеш. Фледж разпери широко криле, копитата му търсеха къде да стъпят. Стръмният зелен хълм бързо се приближаваше към тях. В следващия миг, малко тромаво, Фледж стъпи на склона. Децата тупнаха на топлата мека трева, без да се наранят, и се изправиха леко запъхтени.

Намираха се на хълма, на около три четвърти от пътя към върха. Веднага поеха нагоре. (Мисля си дали Фледж щеше да се справи с катеренето, ако от време на време не приплясваше с огромните си криле, за да пази равновесие.) Висока стена от зелен торф опасваше целия връх. Зад нея растяха дървета, клоните им висяха през оградата. При всяко подухване на вятъра листата им проблясваха ту зелени, ту синкави, ту сребристи. Пътешествениците стигнаха върха и обиколиха почти цялата зелена стена, преди да открият портата: висока, златна, здраво заключена, обърната на изток.