Ерих Кестнер - Ученикът на магьосника

Минцлаф бавно остави чашата на масата, облегна се в изпъстрения с нежни цветчета стол с висока облегалка и притворил клепачи, се вдълбочи в едва доловимите приятни усещания, които се носеха в него като пъстри детски балончета на фона на някакво вътрешно небе.

„Трябва по-често да пътуваш — каза си тон. — Не от географски съображения, не заради някакви си там красиви изгледи, глетчери, картинни галерии, пещери със сталагмити и рицарски замъци. Трябва да пътуваш по-често, за да бъдеш просто отвреме-навреме далеч от къщи. Само когато е на път, човек изпитва чувството, че живее като в приказка. Само странникът е едновременно и самотен, и щастлив!“

Не му беше напълно ясно дали това до известна степен романтично определение на пътуването нямаше стойност само за хора, които като него най-често предпочитаха да си остават вкъщи, а и в момента не изпитваше кой знае каква необходимост да разнищва този въпрос.

Вместо това той обходи с поглед уютно обзаведената чайна, в която се намираше от десет минути, след това се загледа през прозореца и одобрително поклати глава — навън тихо се стелеше сняг, а той още от дете обичаше вълшебния бял танц на снежинките и винаги имаше чувството, че танцуват единствено за него.

А в този град, където изобщо не го познаваха, никой не можеше да дойде, да го удари по рамото и — умно или глупаво — да му заразказва куп ненужни неща. Тук имаше чувството, че пее соло в някакъв невидим хор! Развеселен от тези мисли, той вдигна вежди. „Раздел: първо римско — мина му през ума. — Психическо състояние — човекът в естествена хармония със съдбата си и околния свят. Психически реакции — изменящи се според темперамента, дълбочината и трайността на усещанията; всички ведри настроения от блаженство до пълно задоволство — възможни, нулева точка, както във всички раздели на «Минцлафовата система» — безразличието. Художествено противодействие — аполонова стойка и хармонична творба, от химна до идилията.“

С ироничен замах той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам нещо, напомнящо многократно нагънат градски план. Естествено, това съвсем не беше план, освен ако човек е склонен да разглежда човешките души и градовете като нещо сродно. Не, това беше „Минцлафовата система“, а то означаваше: схема, в която скалата на психическите човешки състояния и спектърът на естетическите категории — например трагичното, комичното, сатиричното, хумористичното — бяха подредени прегледно в таблици. При добро желание на нея можеше да се гледа като на карта за климата и атмосферата на по-важните естетически понятия. А господин Владетелят на понятията, както Минцлаф сам се наричаше, си позволяваше отвреме-навреме да се гордее с нея, разбира се, в рамките на допустимото.

Естетите са странни хора! Те обичат изкуството, а също и порядъка, затова се стремят да внесат порядък в изкуството. Те подхождат към културата така, както на времето си Линей е подходил към цветята и дърветата. Но ще бъдем крайно несправедливи към подобни фанатици на порядъка, ако ги обявим за педанти. Не, те просто знаят съкровената тайна на всяка подредена дейност, а тя гласи: „Създава онзи, конто създава порядък!“ Който създава порядък, добива поглед върху взаимовръзките на явленията, а също и разбиране за значението на нещата. Като подрежда многообразието, той открива неговите закони. Тогава знанието кристализира в познание, а от своя страна ражда нови знания, често изненадващи, непредполагани и недостижими за простото изследване.

Такъв един чудак бе и господин Минцлаф, създателят на „Минцлафовата система“. Но това никак не му личеше. Неговият външен вид едва ли отговаряше на представата, която човек неволно си създава за изкуствоведа. Той по-скоро приличаше на леко меланхоличен играч на хокей.

Точно преди два часа бе пристигнал в Мюнхен, бе оставил куфарите си в една хотелска стая и възнамеряваше още на следващия ден да продължи през Щутгарт и Цюрих за Давос.

Мюнхен той харесваше с това, че почти не го познаваше. Като студент бе бродил три дни из мюнхенските музеи. По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, по време на едно краткотрайно посещение на града годеницата му — красиво като картинка и не особено умно момиче — избяга с един темпераментен скулптор, за което после и двамата съжаляваха, както и за всички по-нататъшни свои постъпки. Толкова бяха познанията му за Мюнхен, така че днес Минцлаф можеше да се наслаждава от сърце на първия ден от пътуването си, на това тихо потъване в неизвестността.