Ерих Кестнер: Излечим ли е екзистенциализмът?

Неотдавна ме посети една френска журналистка. Така че разговаряхме за френската литература. И, естествено, за Сартр. За Жан-Пол Сартр. Знаете вече. Изразих почитта си към неговия талант, но явно сбърках адреса. „Та той не е искрен! — извика възмутено френската госпожица. — Не е последователен! Иначе отдавна да се е обесил!“ О, тя добре го познавала, продължи госпожицата. Колко пъти само се опитвала в неговото кафене в Париж да му внуши да сложи най-после край на своята престъпна непоследователност и на самия себе си. И послушал ли е съвета й? Дори и през ум не му е минало! Тя изглеждаше много разгневена. Гневът стоеше добре на лицето й.

Опитах се да възразя. Между другото казах, че Сартр, макар и не професионално, все пак е философ, а от такива дълбокомислени хора, както и от пламенните песимисти и нихилисти може да се очаква да се самоубият най-много по собствен почин, но не и по настояване на отделни млади дами. А по собствена воля не се е самоубил почти никой философ досега. Казват, че философстването било най-здравословното занимание. Съгласно статистиката философите достигат до най-висока средна възраст! Усиленото размишление вероятно предпазва от разруха тялото и душата.

Както виждате, моите аргументи съвсем не бяха лоши. Обаче френската госпожица плесна ръце върху фризурата си и извика: „Та Сартр не е никакъв философ! И изобщо този екзистенциализъм!“

Ето че отново изскочи тази ужасна дума! Тази дума-гръмотевица! Стъписах се. Години наред вече чета и чувам тази дума и всеки път се стъписвам. Просто нещо ме присвива. Дали не се касае за някаква „идиосинкразия“? Наистина, с течение на времето привикваш с някои по-смели словосъчетания като „архитип“, „сюрреализъм“, „фенол-фталейн“, „дерматопластика“, „индетерминизъм“, „инфлация“, „културморфология“ и дори „идиосинкразия“! Отначало се стряскаш малко. После свикваш. Човек е търпелив. В края на краищата, след като употребяваш по-продължително време тия думи, започваш даже да ги свързваш с известен смисъл! Но при думата „екзистенциализъм“ аз капитулирам. А всеки по-образован човек я употребява. Всеки ден във вестниците пишат за нея. Като мастило се лее от устните, като мед се стича от перодръжките… А какво правя аз? Стъписвам се. А такова нещо вреди на самочувствието. Кой е този, който на драго сърце ще се признае за най-големия глупак? И то в присъствието на една френска журналистка…

След една безсънна нощ, разяждан от самообвинения, стегнах куфара си и се измъкнах от къщи. На бележката, която оставих, написах само: „Кратко пътуване до тиха планинска местност. Цел: трудно четиво. Поливайте цветята редовно!“

В книжарницата, където се отбих на път за гарата, щом произнесох само сричката „ек…“, веднага разбраха от какво се нуждая. Най-напред ми дадоха някакъв специален философски труд. Прелиствайки книгата, открих в нея груби печатни грешки и с понижено настроение я върнах. Но продавачът ми обясни, че това не били печатни грешки. За автора на книгата глаголът „бивам“ имал коренно различно значение от глагола „съм“, освен това „бъда“ означавало нещо по-различно от „ще съм“, а също и… Извиних се и запрелиствах наново. Прочетох, че става дума за някакво „биващо битие“ и дори за „битиевстване“. Върнах книгата повторно. В края на краищата нямах намерение да се оттеглям завинаги в планината, а най-много за две седмици! Желаех да се запозная с едно философско схващане, а не да уча нов език. Напълно е възможно от философска гледна точка езикът на Кант и Шопенхауер да е вече недостатъчен. Съвременните физици и астрономи също не могат да се оправят само със старите традиционни формули. Но докъде ще доведе това, ако новите философски учения биват разбирани само от няколко професори и от техните асистенти? Но не и от останалите „приятели на мъдростта“?

И така помолих за по-леко четиво. При все това, когато вечерта пристигнах в Х., моят пакет с книги тежеше цели пет кила. Екзистенциалистки драми, екзистенциалистки романи, екзистенциалистки брошури, екзистенциалистка поезия, а също и една дебела „тухла“ върху „същността на страха“, проследена от Първото послание на Йоан чак до Зигмунд Фройд. Когато сложих книгите на масата, тя се поклати. Навярно от страх. („Клаустрофобия“ или „агорафобия“.) Леглото не се клатеше. Въпреки това спах отвратително. Изпитвах по-голям страх и от масата. („Прогресивно обезценяване на Аз-а“, а също и „осъзнато безсилие“, както и „антропокенозис“.) А може би това се дължеше просто на дебелата завивка. Но кой може да разбере съвременния човек?