Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

В момента, когато пиша тия редове, авторът на Трима мъже в снега празнува юбилей. Точно преди 60 години той се е родил в Дрезден. Но може би е по-добре да го оставим сам да ни разкаже? Да му дадем думата:

„Явил съм се на тоя свят през 1899 г. 1 1 Из «Китайската стена», публикувано в кн. 2 на сп. «Пингвин», Хамбург, 1946 г. Баща ми — на млади години майстор седлар със собствена работилничка — по онова време вече бе работник в една фабрика за куфари. Бях около седемгодишен, когато в града ни избухнаха стачки. Конни полицаи с извадени саби препускаха по нашата улица и безогледно удряха сред насъбраната тълпа. Аз стоях на прозореца, а майка ми, разплакана, ме дърпаше оттам… Беше 1906 година. Тогава Германия имаше кайзер и за рождения му ден на големия площад ставаха величествени паради. Тези паради доведоха до Първата световна война.

През 1917 година, когато първите ми съученици бяха паднали вече на западния и източния фронт, повикаха във войската и мене. Оставаха ми още две години училище. Когато войната свърши, завърнах се у дома с болно сърце. Трябваше да ме крепят, за да изкача стълбите… През 1919 г. в нашия град хвърлиха от моста в река Елба един министър социалист и стреляха по него, докато потъна. И по други случаи из града прехвърчаха куршуми. А в Университета трябваше да мине доста време, докато се усмириха духовете на воювалите студенти. Когато най-сетне те започнаха да мислят пак за учене, изведнъж твърде осезателно се почувствува, че Германия беше загубила войната. Парите внезапно се обезцениха. Онова, което родителите ми дълги години наред бяха спестявали, късайки залъка от устата си, за няколко дни се превърна в нищо… Моят роден град ми отпусна стипендия. Ала скоро стана тъй, че тая месечна стипендия стигаше само за една кутия цигари. За да мога да продължа следването си, започнах да работя. В края на седмицата получавах цяла чанта банкноти, но трябваше да тичам с всички сили, ако исках да си купя нещо за ядене. Докато стигнех до ъгъла, парите вече бяха обезценени. Разполагах с банкноти, върху които бяха отбелязани милиардни цифри. И след няколко часа те едва стигаха, за да се прибера у дома с трамвай. Беше 1923 година… Сетне инфлацията свърши. Едва ли у някой честен човек бяха останали пари. И тогава — още студент — станах журналист и редактор. Учех нощем… Докато правех дипломната си работа, се принудих да напусна временно редакцията. По време на Лайпцигския панаир носехме плакати и така — в качеството си на подвижни рекламни стълбове — припечелвахме по няколко марки. Беше 1925 година… След изпитите се върнах в редакцията. И през 1927 година изхвръкнах отново на улицата, защото на един десничарски вестник от нашата конкуренция не се харесваха достатъчно моите статии, а директорът на моя вестник нямаше достатъчно смелост… И така през 1927 година, потеглих с празни джобове, за да завладея Берлин. В края на годината се появи първата ми книга. Последваха я други. Бяха преведени. Бяха филмирани. Попрището ми изглеждаше осигурено… Но и от това не излезе нищо. Стопанската депресия се разрастваше. Банките пропадаха. Безработицата и борбите между повече от 20 партии подготвиха почвата за диктатурата. Хитлер дойде на власт и Гьобелс изгори книгите ми. На литературната ми работа бе поставен край. Беше 1933 година…“

Нека читателите не ми се сърдят, че спирам автора посред речта му. Но от скромност той пропусна вече толкова неща, че ако не ги допълня веднага, положително ще се добие невярна представа за него.

И така: Кестнер споменава за следването си и пропуска да каже, че едновременно е завършил немска и френска литература, история и философия. Говори за дипломната си работа, написана сред оскъдица и глад, и премълчава оценката й. „Би било желателно — се казва в нея, — но едва ли може да се очаква, поне на пет години веднъж някой от професорите да дава толкова задълбочен труд!“ Пише за първите си книги — и не казва, че само от 1927 до 1932 година са излезли над десет негови романи и стихосбирки. „С открито сърце“, „Фабиан“, „Емил и детективите“, „Песни между столовете“, „Хвърчащата класна стая“, „Антон и Точица“, „35-ти май“ — само тези няколко са достатъчни, за да го разкрият като първокласен поет, забележителен социалкритик, голям познавач на детската душа и майстор на сатирата. Кестнер споменава, че книгите му били преведени, и „забравя“ да добави една малка цифра — преведени на 20 езика! Целият интелектуален свят в отечеството му и в чужбина говори за него. Големи филмови къщи се борят да получат правата за екранизиране. Милиони хора знаят наизуст стиховете му. Критиците го сравняват с Тухолски, с Брехт…