Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— Тогава ще го сторим вместо вас — заявихме ние.

Той ни благодари. Малко по-късно запита позволяваме ли му да разказва тая история и занапред както досега по купетата на влаковете.

Казах:

— Позволяваме ви.

И той благодари още веднъж. На следната спирка слезе. И когато влакът потегли, ни махна за сбогом.

След като огледахме подробно Бамбергския конник, ние се върнахме в Берлин. На Анхалтската гара стоеше специалистката по история на изкуствата Елфриде, която ни представи новия си годеник. Роберт беше покрусен. Зъболекарят каза, че му дължи реванш и ни покани на чашка. Годеницата си изпрати вкъщи. Мястото на жената било при семейното огнище — каза той строго. Елфриде спомена нещо за еволюцията в брака и за цикличния поляритет. Сетне се качи в автобуса. А това беше главното. Щом като една жена слуша, разрешава й се дори да е образована.

Ние тримата слязохме в една от подземните кръчми и след четири часа се бяхме нарязали до козирката. Спомням си още само, че обещахме на зъболекаря да хвърляме цветя на сватбата му. Тогава той се разплака с глас.

По-късно се разрева и Роберт.

— Аз трябва да пиша пиеса — пелтечеше той. — А зъболекарят ще се ожени за Елфриде и дори не е помирисвал Бамбергския конник.

— Ти си направо късметлия — не му остана длъжен зъболекарят.

После отмъкнахме Роберт у дома му. Приготвих му хартия и молив, за да може на другата сутрин незабавно да се залови с пиесата.

„Превъзмогни болката си, о, Роберт, и се отдай на творчество“ — написах му на една бележка. Нищо повече.

Ние, хората на изкуството, сме студени, коравосърдечни натури.

Много време изтече оттогава. Зъболекарят се ожени за Елфриде. Роберт написа пиесата. А аз — романа.

На драго сърце бихме посветили творбите си на господина с камъните в жлъчката. Че нали нему дължим темата. Но тогава, във влака, забравихме да го питаме за името. Затова:

Многоуважаеми господине! Ако видите пиесата на Роберт или прочетете тази книга, спомнете си, молим ви, с благоволение за нас. И ако някога научите пак някоя хубава история, пишете ни чисто и просто една картичка! Нали?

Човек толкова рядко има собствени хрумвания. Ще ви посетим у дома Ви.

П. П. Естествено пощенските разноски поемаме ние.

— Не вдигайте толкова шум! — каза икономката госпожа Кункел. — Казано ви е да сложите масата, а не да давате концерти.

Новата домашна прислужница Изолда се усмихна изтънчено.

Тафтяната рокля на госпожа Кункел изшумоля. Тя тръгна покрай масата, сякаш инспектираше парад. Постави на място една чиния и побутна една лъжица.

— Вчера имаше говеждо с фиде — забеляза меланхолично Изолда. — Днес — стар фасул с наденички. Всъщност един милионер би трябвало да има по-изтънчен вкус.

— Господин тайният съветник яде каквото му се услажда — каза след зряло размишление госпожа Кункел.

Новата домашна прислужница постави до всяка чиния салфетка, присви едно око, за да провери дали ги е подредила сполучливо, и се приготви да се отдалечи.

— Секунда още! — каза госпожа Кункел. — Баща ми, бог да го прости, обичаше да казва: „Дори онзи, който сутринта купува трийсет свини, на обед може да изяде само една пържола.“ Запомнете добре това за бъдещия си житейски път! Не ми се вярва, че ще се задържите дълго при нас.

— Когато две лица си помислят едновременно едно и също, човек може да си пожелае нещо — произнесе замечтано Изолда.

— Аз не съм лице! — викна икономката.

Тафтяната й рокля потрепери.

В този миг вратата се затръшна.

Госпожа Кункел се стъписа и сетне видя, че е останала сама…

Какво ли си беше пожелала Изолда? Мъчно можеше да си го представи човек!

Сградата, за чиято трапезария току-що стана дума, се намира на оная стара, достопочтена алея, която води от Халензее към Хундекеле. Тази вила сигурно е привличала вниманието на всеки, който макар и бегло познава улицата. Не че е по-голяма, по-лъскава и построена с още повече замах от другите.

Тя привлича вниманието с това, че човек изобщо не я вижда.

През двестаметровата ограда от ковано желязо се вижда заснежена гора, която отказва да даде каквито и да било показания. А застанеш ли пред портата с посивели каменни колони, от двете й страни съзираш широк павиран път за автомобили, и там, гдето той свива вдясно — непретенциозна, приветлива сграда: домът за прислугата. Там живеят домашните прислужници, готвачката, шофьорът и градинарите. Самата вила, запустелите тенис кортове, добре отоплените парници, заспалите под снега градини и тревни площи остават скрити от погледа.