Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

— Виж! — възкликна Поли. — Погледни назад!

Видяха цялата ширнала се до хоризонта на изток долина на Нарния, а в далечината проблясваха морските води. От тази височина различиха назъбени планини на северозапад, а на юг — равнини, сякаш посипани с пясък.

— Как ми се иска някой да ни каже кои са всичките тези места — обади се Дигъри.

— Не вярвам някой да ги обитава вече — предположи Поли. — Като че ли никой не живее там и нищо не се случва. Та този свят е създаден едва днес.

— Да, но хора ще стигнат до него — отбеляза Дигъри. — И тогава ще имат своя история.

— Хубаво е, че още нямат — въздъхна Поли. — Защото иначе ще трябва да я изучават и да помнят дати на битки и какво ли още не.

Летяха над скалите. След броени минути долината на Нарния изчезна зад тях. Извисиха се над дива земя със стръмни хълмове и тъмни гори, като следваха коритото на реката. Пред тях изникнаха огромните планини, но слънцето блестеше право в очите на пътешествениците и те не успяха да видят много. Слънцето се спускаше бавно и в един момент небето на запад заприлича на огромна пещ с разтопено злато. То залезе зад назъбен хребет, извисил снага като изрязан от картон.

— Не е много топло — отбеляза Поли.

— И крилете започват да ме наболяват — обади се Фледж. — А изобщо не виждам долината с езерото, за която спомена Аслан. Какво ще кажете да кацнем и да потърсим подходящо място за пренощуване? Явно днес няма да стигнем целта.

— Добре. А и е време за вечеря — съгласи се Дигъри.

Фледж започна бавно да се спуска. С приближаването към земята въздухът се затопли. След толкова часове пътуване, когато чуваха само пърхането на крилете на Фледж, им стана приятно отново да доловят земни звуци — ромона на реката в каменистото корито, полюшването на дърветата от вятъра. Усетиха аромата на огрявана от слънце земя, на треви и цветя, които никнат по нея. Най-после Фледж се приземи. Дигъри се спусна от гърба му и помогна на Поли да слезе. Двамата с удоволствие разтъпкаха изтръпналите си крака.

Озоваха се в падина насред планините. Заобикаляха ги заснежени върхове, които сияеха под червените слънчеви лъчи.

— Гладен съм — каза Дигъри.

— Ами започвайте! — покани ги Фледж, лапайки сочна трева. Вдигна глава (по муцуната му стърчаха мустаци от тревички) и подкани: — Хайде, не се притеснявайте! Има достатъчно за всички.

— Но ние не ядем трева — обади се Дигъри.

— Хм… — учуди се Фледж и с пълна уста продължи: — А е толкова вкусна. Е, не знам тогава какво ще правите. Ама наистина е вкусна.

Поли и Дигъри се спогледаха смаяни.

— Все някой трябваше да помисли какво ще ядем — промърмори недоволно Дигъри.

— Аслан би го уредил, ако го бяхте помолили, сигурен съм — увери го Фледж.

— А защо не го направи, без да го молим? — попита Поли.

— Ами — устата на Коня продължаваше да е пълна с трева, — струва ми се, обича да го молят за разни неща.

— И все пак какво ще правим? — тюхкаше се Дигъри.

— Нямам никаква представа. Защо все пак не опитате тревата? — настоя Фледж. — Може и да ви хареса.

— О, не ставай глупав! — възнегодува Поли и тропна с крак. — Хората не ядат трева, както ти не ядеш агнешки котлети.

— За бога — не издържа Дигъри, — не споменавай котлети и други такива неща, че ми става по-лошо!

Дигъри предложи Поли да се върне у дома чрез кръгчето и да донесе нещо за ядене оттам. Той самият нямало как да го стори, защото е обещал да изпълни заръката на Аслан, а прибере ли се вкъщи, нещо може да му попречи да се върне. Поли възрази, че няма да го остави сам, и Дигъри оцени колко е мило това от нейна страна.

— Все още имам няколко карамела в джоба си — сети се Поли. — Все пак е по-добре от нищо.

— Много добре — зарадва се Дигъри, — но внимавай да бръкнеш така, че да не докоснеш кръгчето.

Задачата се оказа трудна и деликатна. Накрая все пак успяха. Малкото книжно пакетче бе толкова лепкаво, че когато най-после го извадиха, беше по-трудно да отстранят хартийките, отколкото да измъкнат карамелите от пликчето. Някои възрастни (знаеш колко са придирчиви за подобни неща) биха предпочели да минат без вечеря, вместо да изядат тези карамели. Оказаха се всичко на всичко девет. Именно на Дигъри му хрумна бляскавата идея да изядат по четири, а деветия да засадят. Както той каза:

— Щом железният прът се превърна в уличен фенер, защо това да не се превърне в карамелово дърво?

Издълбаха малка дупка в торфа и заровиха карамела. После налапаха останалите, като се стараеха да им се наслаждават колкото се може по-дълго. Не се нахраниха, макар че нагълтаха и доста хартия.