Питър Строб - Джулия

Входът за магистралата трябва да беше близо; оттам нямаше повече от два часа път до Ню Хемпшир. Беше сигурна, защото не бе живяла на повече от два часа път от родната долина. Можеше да си спомни всички пътища, магистрали, детелини в областта, дори макадамените пътища, които използваха фермерите. Тази сложна мрежа обвиваше мястото в долината, където живееше тя. Особено ясно, до най-малкия детайл, виждаше последния завой преди долината, рампата на изхода на магистралата слизаше към забулените хълмове, загадъчни светлинки проблясваха сред дълбоките долини, а в далечината — блестящото небе над селището. Виждаше всеки сантиметър от нощното си пристигане в долината, знаеше също къде се намира реката макар че не можеше да я види. Би искала да я види сега да се разстила пред очите й.

Минаваше през някакъв американски град, град като Бостън. Движеше се горе-долу на север. По тесните улици се изправяха сгради от 19 век, чиито червени тухли бяха станали мръсно-кафяви. Студен дъжд барабанеше по покрива на колата й.

Минаваше с кола през американски град. Беше в Америка. Лондон бе само малко мъгливо пространство в паметта й, Лондон не съществуваше. Тя беше в Бостън, а Лондон го нямаше. Скоро щеше да излезе на Беркширс и да следва този очарователен път, заобиколен от дървета и храсти. Джулия натисна газта до край и колата избуксува, като занесе пред следващата я. Приличаше на покрайнините на Бостън, ако не бяха тези коли. Знаеше, че тук хората карат в неправилната страна на пътя. Тя беше свикнала. Но защо правеха това. Подтисна този въпрос.

Джулия не принадлежеше към никоя епоха; прибираше се вкъщи и нищо не бе й се случило. Баща й я чакаше там, облечен в елегантен тъмносив костюм. Дядо й бе починал, затова се връщаше от Смит Колидж. Бостън беше грешка, не трябваше да минава през Бостън. Нямаше значение, познаваше пътя.

Трябва да беше вече близо до блатата. Сигурно много са се променили, както всичко останало, от години не бе ходила в Смит. Духът й се вълнуваше. Без да намалява, пое по друг път. Пред очите й застана картината на един мъж, от чиито гърди бликаше гъста течност… Не, това не означаваше нищо, въпреки че краката й се бяха подхлъзнали в кръвта. Нищо. Направи усилие да се усмихне на един младеж, който пресичаше улицата с широки крачки по маркираната с широки бели райета част от шосето, и той отвърна на усмивката й. Имаше типично американски вид — кръгло лице и коса, която падаше меко. Лице, което се изплъзваше, лице, което не оставяше следи.

Роувърът ускори. Скоро щеше да открие пътя и да излезе лесно на платената магистрала, като остави града зад себе си, щеше да стигне до завоя на изхода на магистралата и до другите завои между хълмовете, щеше да мине покрай малките призрачни светлини в долината, където извивките на шосето лъщяха между дърветата.

Въпреки че мисълта й от време на време се изплъзваше и продължаваше да плува из Бостън, тя знаеше къде отива. На Мерилбоун Роуд забеляза друго петно кръв на лявата си китка и го изтри с отвращение в седалката на колата.

Отърси се от усещането, че беше в Масачузетс, чак когато паркира пред една къща на Нотинг Хил, мина по тротоара под дъжда и слезе по шестте стъпала. Съзнанието й бе раздробено, като знаме от вятъра, като прозрачен парцал, разкъсан от птици. Натисна с всички сили звънеца. Едно подземие: една долина. Гърлото й беше толкова свито, че дишането й причиняваше болка. Устата й лепнеше. Накрая вратата се отвори и тя се хвърли в прегръдките на мъжа, който се показа, и докосна с ръце влажното му лица. Той я притискаше много силно и междувременно се опитваше да свали връхната си дреха. Капки дъжд се стичаха по лицето му, а тя, притиснала чело към гърдите му, бе разтърсена от нещо и беше нужно доста време, за да разбере от какво — ридания.

Прав на вратата, Марк я остави да плаче. Мократа връхна дреха му пречеше и, както държеше Джулия, успя първо да измъкне единия ръкав, после другия. Остави го да падне в краката му и притисна Джулия по-силно. Тя трепереше като птичка, хваната в клетка, удряше гърдите му с ръце.

— Слава Богу, ти си тук — каза тя най-накрая. — Толкова се страхувах, че няма да те намеря и тогава трябваше да… — Гласът й пресекна и тя не можа да продължи.

— Току-що се връщам — каза той, опрял брадичката си върху косата й; от двете страни на косата на Джулия сребрееше една самообразувала се ивица. — Господи, като си помисля само, че дори не ти благодарих за онези пари. Наистина, не трябваше да ги приемам, но те дойдоха точно в момента, когато имах нужда и…