Питър Строб - Джулия

Студената и сладка оранжада се стече бавно чак до стомаха и. Джулия опита сандвича. Сухият хляб като че ли беше без съдържание, синтетичен, а сиренето беше еластично колкото си иска. Джулия продължи да дъвче сандвича, преглъщайки го с оранжада.

Щом почувства, че стомахът и се свива, изтича към вратата с надпис ЖЕНИ. Повърна в първата мивка, без да пръска, в устата й сладнеше от оранжадата. Стомахът я сви отново, но този път изплю само струйка жълтеникава течност.

Пусна водата и избърса устата си, после се погледна в огледалото. Видя една нервна жена на определена възраст, със зачервено лице и очи на наркоманка, с ясно забележими, сиви кичури на слепоочията. Устните й бяха напукани и имаше синина отстрани на лявото око — беше се контузила, когато падна на Холанд Парк Авеню. Джулия се разреса с пръсти и успя да сложи нещо като ред в прическата си.

В читалнята я чакаха пет дебели тома. Джулия веднага потъна в първия, като проучваше всички снимки, преди да обърне страницата. В четири часа беше намерила две нови снимки на „известната американска домакиня“ — единия път в компанията на мистър Джереми Рейнолдс, а другия — небрежно облегната на ръката на виконт Грегъри. Хедър беше винаги същата, но младите мъже бяха видимо напълнели след пет години и започваха да показват двойни брадички и закръглени бузи.

В тома от 1937–38 година Джулия откри снимка на Хедър, права до един фотьойл на колела, в който седеше, привързан с колани, невероятно слабичък и смачкан дребен старец, който не беше никой друг, освен Дейвид Едисън — един от някогашните джентълмени със закръглени корем и очи като топки за лото. От другата страна на фотьойла стоеше Максуел Дейвис, чиито строги и енергични черти сега бяха омекнали и сякаш разбъркани от стабилен слой мазнина. Устата му беше отворена в лакома животинска усмивка, която накара Джулия да потрепери. Струваше й се, че усеща дъха му, възкиселия вкус на устата му. Хедър Ръдж блестеше със студената си усмивка на победителка между тези двама състарени мъже.

Не видя други снимки на Хедър в този дом, а също и в следващите. Някои от рицарите, които я обслужваха, по-точно лорд Пейтън и виконт Грегъри, се появяваха отвреме-навреме на баловете и соарета, надебелели, с червендалести и груби лица, каквито имат атлетите, станали алкохолици. Беше пет часа когато Джулия затвори този том. Библиотеката се затваряше в пет и половина и Джулия помисли дали наистина си заслужава да преглежда последните два тома.

Реши да хвърли един поглед за времето, което й оставаше, а после пак да се обади на Дейвид Суифт. Взе тома с броевете от 1939–40 година и започна да го разлиства възможно най-бързо. Стигна до броя от 19 май и се спря на една страница, посветена на снимки от Кембридж. С голямо усилие задържа възклицанието си на учудване. Магнус Лофтинг, млад и цъфтящ, във вечерно облекло, се усмихваше срещу обектива в компанията на мистър Максуел Дейвие. Надписът гласеше: „Двама възпитаници на Кембридж разговарят за блус“.

От този момент Джулия потъна в двата тома, търсейки снимката, която беше сигурна, че ще намери. Не се бавеше с другите портрети на Хедър — сама или в компанията на постоянната си свита, а търсеше страница след страница неизбежната снимка.

Намери я в броя от февруари 1940 година. Статията беше озаглавена: „В Кенсингтън настроението е във връхната си точка“. Една от снимките показваше много ясно част от дневната в къщата на Илчестър Плейс. Тапетите по стените бяха разкошни и на мястото на тежките мебели на МакКлинтъкови, до стените бяха разположени грациозни фотьойли и канапета. Стаята беше пълна с мъже на всякаква възраст, много от които в униформа. Хедър Ръдж изглеждаше все така млада и чувствена, както през 1930 година, и фигурираше на повече от половината от фотографските клишета. Тук танцуваше с лейтенант Фредерик Мейзън или с капитан Максуел Дейвис, там — водеше задълбочен разговор с полковник Найджъл Ремси. Но снимката, която Джулия гледа втренчено чак докато иззвъня звънеца в читалнята, се намираше на втората двойна страница от статията и показваше една възрастна двойка, очевидно не на място в този кадър. Това бяха лорд и лейди Селхърст, ако можеше да се вярва на надписа. Те се смееха бурно срещу фотографа. А зад тях, в един ъгъл на стаята, двадесет и една годишният Магнус Лофтинг бе обгърнал с ръка голите рамене на Хедър Ръдж.

Джулия вдигна глава в момента, когато африканецът ставаше от любимото й място и при нейния дивашки вид я изгледа така изумено, че изпусна част от листата си. Тя бутна томовете в края на масата и стана. Освен африканеца в залата беше само тя, като се изключеше хубавата библиотекарка и двама-трима души, които излизаха през вратата под щателния поглед на пазача. Сега знаеше отговора на въпроса на Лили „Защо вие“? Защото Магнус беше баща на Оливия. Защото и двете дъщери на Магнус бяха умрели от намушкване с нож. Защото Оливия търсеше отмъщение. Всичко беше абсолютно ясно и точно.