Питър Строб - Джулия

Трябваше да се качи в апартамента, трябваше да види.

Полицията не беше тук — как така нямаше полиция?

Джулия пресече улицата, без дори да изгаси фаровете и да извади ключа. Колите минаваха през струите вода и почти не се виждаха. Стигна пред вратата на Дейвид Суифт и почука. Водата се стичаше по косата и врата й. Намери звънеца. Никой не идваше да отвори, та почувства остър хлад в корема си. Какво правеше полицията? Не бяха ли разбрали съобщението й? Джулия се опита да бутне вратата, но тя устоя на усилията й. Безсилна и разочарована се обърна и се намери с лице към ослепителните фарове на Роувъра, които я приковаха към стената.

Отново натисна вратата, после си спомни с невероятна точност за една техника, която Магнус веднъж й бе описал. Той защитавал един крадец, който му разказал как използвал пластмасова карта за отваряне на ключалките. И си послужи с кредитната си карта, за да й покажа. Като се порови из нещата в чантата си, намери кредитната си карта и пъхна единия й край между вратата и рамката, после я придвижи нагоре-надолу, усещайки съпротивата на ключалката. Тя настоятелно я пъхна по-навътре и чу силно изщракване на пружина. Бутна вратата и тя се отвори. Вмъкна се вътре и избяга от светлините на фаровете.

Спомняше си тази тясна клетка на стълбите. Отгоре до нея достигна приглушен шум. Сърцето й се сви болезнено, после се успокои, но страхът продължаваше да пълзи във вените, като ледена вода. Джулия се изкачи по мръсното стълбище. Беше сънувала тази сцена, но не си спомняше кога. Стигна горе. Треперещите й пръсти докоснаха дървената врата, през която се чуваше шепот — поредица от срички без значение. Бутна леко и вратата бавно се отвори. Пръстите й оставиха бледи следи по нея.

Усещаше присъствието на Оливия — тази сгъстена и напрегната атмосфера. Въздухът също свидетелстваше за нейното присъствие — носеше се миризма на лъв. Оливия беше тук или току-що си бе заминала. Най-напред Джулия видя ножа. Малко учудена, тя го взе и почувства дръжката да залепва за дланта й. Спомни си, като от някакъв друг сън, джобното ножче, което намери в пясъка първия ден, когато отиде в къщата. Като държеше ножа усети хрускави зърна от пясък. Оливия.

Обърна се внезапно, сигурна, че беше чула Оливия да я вика. Но шумът идваше от канапето. Същият приглушен шепот, който чу на стълбите. Съвсем като в сън Джулия мина по килима и видя Дейвид Суифт легнал на канапето, очите му бях отворени, а устата му се движеше. Безсмислени срички излизаха от нея. Спи, помисли си Джулия, и говори на сън.

Изведнъж главата му падна настрани и гърдите му сякаш цъфнаха. Една червена бразда се отвори от корема му до гръдната кост, откъдето излизаше червена пяна и напояваше ризата му. Беше наистина като разтворено цвете. Виждаха се сложни, крехки структури. Кръв течеше също под брадата и мокреше шията му. Той погледна Джулия в очите и искаше да говори, но устата му се напълни с кръв и можа да каже само една едва доловима дума:

— Тя…

— Тя току-що излезе — довърши Джулия. Вече беше изгубил огромно количество кръв. Джулия намери някакво парче плат на ниската маса и го постави върху дългата рана. Не беше видяла добре — помисли си с учудващо спокойствие, той вече умираше, когато тя дойде. Докато Джулия държеше безполезния плат върху раната, Дейвид Суифт се размърда на канапето и напръска ръката й с кръв, после пак падна назад. Джулия пусна ножа в лепкавата течност, която се бе разстлала по килима, изправи се и затвори за миг очи. Оливия беше дошла първа и го беше убила, докато спеше. Дивата й воня изпълваше стаята.

Изми ръцете си на мивката в кухнята, обърната гърбом към тялото на Суифт. Когато отми цялата кръв, слезе бързо по стълбите и излезе на улицата. Остави вратата полуотворена, с надеждата, че някой полицай щеше да отиде да хвърли поглед. Изтича до Роувъра под вече двойно по-силния дъжд, преследвана от смеховете и музиката в бирарията.

Щом влезе в колата, отвратителният спектакъл, който току-що видя, я блъсна с цялата си сила и с мокри коси и гръб, като се вкопчи за волана от полирано дърво, започна да се клати конвулсивно напред-назад. Джулия затвори вратата и се сви на седалката, трепереща и премръзнала. Мозъкът й се проясни, преди още да беше в състояние да контролира тялото си. Завладяха я картини от Америка, долини и големи пространства.

Караше по черните хлъзгави улици и знаеше, че се движи в неправилната страна на пътя. Знаеше, че трябва да кара вдясно, защото минаваше през периферните квартали на един град, подобен на Бостън, който й беше близък но някакъв свръхреален начин, като в сън. Другите коли обаче също се движеха вляво и това също й беше познато, като нещо, видяно на сън. Джулия се остави да я обземе това усещане и изпитваше смътно удоволствие да разпознава този странен град, въпреки че малко я дразнеше невъзможността да се ориентира с по-голяма точност. Видя едно петно от кръв върху нокътя на палеца си и механично го изтри в страничния ръб на панталона.