Питър Строб - Джулия

— Като свършите с тези, ще ви дадем други — каза той, сякаш се извиняваше или може би защото се страхуваше да не бъде наруган от тази странна читателка.

Джулия беше сигурна, че ще намери нещо. Духът й рязко се повдигна. Взе първия том от купчината и започна да го разлиства, като гледаше жадно снимките на мъже и жени във вечерно облекло. Това й напомняше детството й; като че ли всеки момент щеше да ги чуе да говорят.

Един час измина безуспешно, после още един. Наближаваше вече обяд, когато намери някаква следа. Разлистваше бързо тома от 1933–34 година и едно лице, което беше отминала няколко страници по-назад, я накара да се върне. В броя от ноември 1933 година, на една страница вдясно, Хедър Ръдж се усмихваше на фотографа с цигара и чаша шампанско в ръка, с ослепителни рамене. От нея се излъчваше такава чувственост, че Джулия изпита физически шок. Беше заобиколена от млади мъже, свободно размахващи ръце. Джулия побърза да прочете надписа: „Известната американка Хедър Ръдж на приема, даден от лорд Килрос, в компанията на мистър Максуел Дейвис и мистър Джереми Рейнолдс, на лорд Пейнтън, на почитаемия Фредерик Мейзън и на виконт Грегъри“. Това беше всичко. Джулия не познаваше никого от тези млади мъже, които до един изглеждаха надути глупаци. В този брой нямаше друга снимка на Хедър.

Прелисти по-бавно останалата част от тома, но не намери нищо за Хедър. Чак след около четиридесет и пет минути видя отново овалното й суетно и чувствено лице, крехката й шия и ослепителните й рамене. Пак беше обградена от млади мъже, между които отново се намираха мистър Максуел Дейвис, виконт Грегъри и почитаемия Фредерик Мейзън. Джулия прочете, че този път се касаеше за вечеря, дадена от лорд Пейнтън, който на снимката се виждаше в компанията на малка, превзета блондинка, цялата зъби и къдрици. Без никакво съмнение това бяха „нейните“ млади мъже. Джулия си зададе въпроса кой от тях бе имал честта да зачене Оливия.

В томовете до 1936 година Джулия намери на три пъти снимки на Хедър. Изглежда тя винаги беше в обкръжението на същите млади мъже, към които понякога се присъединяваха един-двама джентълмени в зряла възраст, с мустаци, кръгли кореми и очи като топки за лото: Оливър Бленкъншин, Найджъл Ремси, Дейвид Едисън. Но всеки път, когато някой от тези господа се появяваше, той беше притиснат отблизо от младежите, верни на Хедър. Тя винаги беше „известната (или популярната, или прочутата) американска домакиня“, но нямаше нито една снимка от приемите, които тя дава.

Джулия каза на служителя да вземе шестте тежки тома и да донесе следващите. Лицето й беше зачервено и трескаво, започна да барабани по масата и огледа с притъпен поглед спокойната читалня с наведени над книгите мъже, които сякаш изпиваха съдържанието им. Часовникът й показваше три часа и половина. Не беше пила, нито яла друго, освен сутрешното кафе.

В едно от крилата на библиотеката имаше малко кафене. Джулия си помисли дали не трябва да хапне един сандвич преди да продължи. В действителност не беше гладна, но в нейното състояние на духа по-скоро оптимистично — реши, че идеята е добра. Излезе бързо от читалнята, отправяйки мимоходом една загатната усмивка към пазача на вратата.

След като измина, почти тичешком, дългите полутъмни коридори до кафенето, взе поднос под унилия поглед на една индийка с прибрани в мрежичка коси и огледа какво имаше за ядене.

— Много е късно за топла храна — съобщи жената, без да помръдне от табуретката си. — Има само сандвичи.

— Няма значение — каза Джулия. Избра си сандвич с домати и сирене. Като докосна финия, шумолящ целофан, с който беше увит сандвича, Джулия веднага си представи тънката обвивка залепена на лицето й, запушила ноздрите и устата й. Пусна сандвича на подноса.

— Кафе? — попита Джулия като стигна пред големия, лъскав кафеник.

Жената поклати глава:

— Няма кафе. Много е късно. След половин час ще има отново.

— Чудесно — каза Джулия, като си взе кутия оранжада.

Когато стигна до касата, жената стана усърдно от табуретката си и отиде там, въздишайки. Маркира покупките на Джулия.

— Две лири.

— Сигурно сте сгрешили. За един сандвич?

Жената я погледна настойчиво, после погледна подноса с голямо отегчение. Чукна отново на машината и съобщи:

— Тридесет и два пенса.

Джулия занесе подноса си на една чиста маса и седна колебливо. Почти очакваше да й кажат да седне на една от масите, които още не бяха почистени. Но не, индийката се върна на табуретката с провлечена крачка, като не обърна никакво внимание на Джулия, по начин, който беше дори обиден.