Питър Строб - Джулия

Излезе под сивия дъжд, като пияна. Тъмното небе беше покрито от черни облаци. Джулия потърси механично ключа в чантата си, отключи колата и седна зад волана. Лицето й беше студено и лепкаво от дъжда, ръцете й също бяха ледени и мокри. Тези усещания, както и горчилката в устата, изпълваха мисълта й. Ако я бяха попитали в коя страна се намира, щеше да се поколебае, преди да отговори. Всички части от мозайката вече бяха подредени и сложени на мястото си. Отговорът на въпроса на Лили бе намерен, това беше неизбежно, в миналото. Не беше нужно Магнус да потвърждава или да отрича онова, което Джулия откри. Тя бе сигурна, че не се лъже. Магнус беше бащата на Оливия: той е имал авантюра с Хедър Ръдж в младостта си, а после я беше зарязал. Това обясняваше всичко, включително и държанието на Хедър Ръдж, когато Джулия отиде да я види в клиниката. Сега разбираше защо старата жена я попита три пъти: Това ли е истинското ви име? Джулия потъна в седалката, гледаше обагреното в черно небе и виждаше как всяка част отива на мястото си. Какво по-логично от това, че Оливия Ръдж, такава каквато беше, се опитваше да убие втората жена на баща си, който я беше изоставил? И да направи от това убийство зловеща поема?

Трябваше да направи едно посещение. Част от съзнанието й го разбираше с пълна яснота, докато другата част бе все още притъпена от симетрията в действията на Оливия. В друг случай тя не би рискувала да кара — чувстваше се така, като че ли бе изпила половин бутилка уиски, — но нямаше как иначе да стигне дотам, където трябваше да отиде. Завъртя ключа в контакта и чу двигателя на Роувъра да се съживява. Включи на първа скорост и потегли като стрела през паркинга. Предното стъкло беше набраздено от дъжда. Пусна чистачките точно в момента, в който излезе на улицата. Картата на града, която имаше в главата си, щеше да я отведе в желаната посока, въпреки че не знаеше как да стигне дотам.

Оливия, Магнус.

Оливия, Магнус. Тя знаеше още от вечерта, когато срещна мисис Флъд, а сега наистина виждаше връзката и с какво тя самата бе част от замисъла на Оливия и от този на Магнус. Оливия би могла да бъде Кейт, каза си тя и Роувъра излетя напред като едва-едва избегна удара с един жълт фолксваген. Това означаваше, че Оливия би могла да бъде нейна дъщеря. Хедър Ръдж и тя бяха взаимозаменяеми.

— Не! — възкликна Джулия на висок глас и, навлизайки в дясното платно, натисна газта.

Сестри. Те бяха сестри. Жени на един и същи мъж. Майки на убити дъщери.

Чак когато видя червения светофар, Джулия успя да спре колата със скърцане на спирачките, без да обръща внимание на погледите на хората изпод чадърите. Остана свита над волана, с полуотворена пресъхнала уста и вдигнати към светофара очи — чакаше да светне зелено. Магнус изглеждаше по-объркващ отвсякога — океан от възможности и изненади: тя никога не би могла да го обхване, нито да го прогони от мислите си. Отровата, чиято чиста проява бе Оливия, излизаше от скритите дълбини на Магнус със сила, която е била потъпкана и видоизменена в детството му. (Както при Марк — каза един нелоялен глас в нея.)

Отзад изсвириха клаксони. Тя потегли и мина като фурия през кръстовището. Знаеше къде отива. Черното небе се стичаше отгоре и хвърляше петнисти сенки върху ръцете й, които държаха волана.

Наистина ли смачка едно куче? Не си спомняше. Всъщност тя не си спомняше пътя, по който бе минала. Да, в околностите на Голдърс Грийн и Финчли Роуд едно рижаво куче изскочи на шосето. Джулия инстинктивно изви волана, удари една паркирала кола и смачка вратата й. Струваше й се обаче, че след като потегли отново, имаше втори удар под предното ляво колело. Беше я страх да погледне в огледалото.

Остави колата на Ъпър Стрийт. Валеше ситен гъст дъжд, който проникваше в косата й. Мислеше си, че е ужасно да убиеш куче. Не смееше да погледне Роувъра. И той беше подарък от Магнус (купен с нейни пари), внушителен предмет — гладък, лъскав, като котка — образец. Отиваше му на Магнус да й прави подаръци с нейните пари и после да ги използва срещу нея. Стори й се, че зърна с края на окото си смачкана ламарина, а бронята май беше извита като рог от елен. Сгуши рамене. Къде беше шлиферът й? Нямаше го в колата. Оставила го е на стола в библиотеката. Надяваше се, че не беше убила кучето. Никой нямаше да забележи, но от това то нямаше да стане по-малко мъртво.

От бирарията на другия край на улицата струеше червена светлина. Зад прозорците имаше окачени чаши, които висяха надолу като прилепи и хвърляха отблясъци като коледна украса. Капките дъжд отскачаха от шосето и образуваха малки ручейчета, които се стичаха към тротоарите. Уличните фенери хвърляха непрекъсната линия от жълта кисела и разяждаща светлина — цвят, който глождеше кожата. Дъждът пълнеше с вода миглите на Джулия. Погледна над бирарията, но не видя светлина в прозорците.