Питър Строб - Джулия

— Велики Боже — успя да измърмори той. — Тя полудява ли? Тя не може да се разведе!

— Предполагам, скъпи ми братко, че тя има достатъчно причини, за да получи развод петдесет пъти, ако е необходимо. Но… да, мисля, че е луда. Тази афера. Ръдж напълно я побърка. Тя рухна, Магнус. Сигурно можеш да намериш някакъв начин да я върнеш в болницата. Ако е необходимо — окончателно. Или поне докато стане способна да слуша гласа на разума.

— Лили — изръмжа Магнус със заплашителен тон — какво още си казала? Засегна ли пак темата за Кейт?

— Не, поне не директно. Главата й е прекалено заета с Ръдж, за да мисли за Кейт. Ще се решиш ли да се възползваш от образованието си и да потърсиш в старите си книги на кой закон можеш да се позовеш, за да я затворят? Защото, ако не го направиш, ще се окажеш без съпруга за по-малко от година. Тя може да отиде в Рино или в някое от онези места, където ходят американците, когато искат веднага да получат развод.

— Ще видя какво мога да намеря — изръмжа Магнус.

— Можеше да го направиш още в деня, когато тя си замина — каза Лили с най-нежния си глас.

— Имах нужда от теб, за да ми го напомниш.

Въпросът на Лили не излизаше от ума на Джулия. Защо вие? Тя би могла да отговори „защото аз купих тази къща“, но това само щеше да отложи истинския отговор за известно време. Не беше удовлетворена от това, което научи. Струваше й се, че силата която я беше подтикнала да отиде в Бредлендс Клиник и да се поинтересува от групичката на Оливия, още не бе я напуснала.

Най-голямото й желание беше отново да вземе две хапчета и да спи чак до вечерта. Но имаше усещането за нещо недовършено, сякаш не бе стигнала до края на някаква писта. Не можеше да разбере какво. Вестник? Да, това беше: „Тейтлър“. В деня, когато отиде да види картината на Бърн-Джоунс, първоначално имаше намерение да потърси в това списание снимки от приемите на Хедър Ръдж.

Защо не? — каза си тя. Откакто бе открила ролята на Оливия в смъртта на малкия Брейдън, се бе отдала на мързелуване. Като че ли нямаше какво друго да прави, освен да чака: да чака Оливия да реши какво иска да прави. Идеята да прелиства стари вестници в Колиндейл и изглеждаше по-привлекателна. И ако това й харесва, нека Оливия се появи в читалнята и да размаха нож над купчините „Джон О’Линдън’с“ и „Пънч“. Това беше толкова смешна картина, че за втори път Джулия се усъмни в умственото си състояние. Възможно ли беше самата тя да бе изтърбушила куклите и да бе писала върху огледалата? А също и включвала отоплението? Може би си бе въобразила, че вижда Оливия. Дълбоко в съзнанието си започна да се съмнява.

Но все пак, някой е убил Пол Уинтър. Това със сигурност не си го беше измислила. Не, Оливия не беше илюзия. Като си даде сметка, че ужасната смърт на Уинтър не я облекчаваше, Джулия се облече в топлата, мълчалива стая, взе колата и кара в мъглата по лъсналите от дъжда улици до отдела за периодични издания на библиотеката Колиндейл.

Един пазач в униформа провери читателската й карта с почти обидна придирчивост. Докато минаваше покрай редиците от столове, забеляза с края на окото си как двама младежи, седнали пред огромен куп викториански списания, се спогледаха. Сигурно все повече заприличваше на просякиня. Обувките й бяха пълни с кал от бягането през Холанд Парк, чорапите й се бяха скъсали и вече от една седмица не си беше мила косата.

Обичайното й място беше заето от един огромен негър с очила със златни рамки, които хвърляха неумолими отблясъци. На бузата му имаше три паралелни, морави бразди от порязване. Той я погледна агресивно, като мечка, която защитава територията си, и тя отиде да си потърси място в другия край на залата. Няколко мъже я проследиха с очи и снизходителна усмивка.

Накрая намери едно свободно кресло до стената и остави там изкаляния си шлифер. Попълни фиш за всички броеве на „Тейтлър“ от 1930 до 1941 година и отиде да го занесе. Библиотекарката беше нова — тъмнокоса, млада жена с големи очила с опушени стъкла. Докато я гледаше да предава фиша на един от служителите, Джулия си спомни, че я бе видяла преди две седмици пред френския ресторант на Абингтън Роуд. Тогава си бяха разменили съучастнически усмивки, като между хора, които имат нещо общо. Но сега не усети нищо подобно. Нямаше нищо общо с тази млада, красива библиотекарка.

С разчорлените си къдрави коси и огромните, тъмни кръгове под очите си, със скъсаните черни чорапи и калните обувки, Джулия седна пред масата от светло дърво и веднага се почувства в по-добро настроение. Нямаше да се предаде. Един млад мъж й донесе половин дузина големи, черни томове.