Питър Строб - Джулия

Изгуби Оливия от погледа си, пресече на другия тротоар и отново я забеляза да върви по улицата, леко и решително. Бледият пламък на косата й светеше над джинсите и червената блуза. На света не съществуваше никой друг и никакво друго движение.

Като стигна до площада пред Института на Британската общност, Оливия спря и се обърна. Отдалече Джулия видя строгото и напрегнато лице и за първи път не откри в него никакво предизвикателство. Беше напрегнато и безучастно, почти боязливо, в очакване тя да се приближи. Джулия слезе тичешком от тротоара, за да пресече, и щеше да попадне под една кола, която идваше.

— Ей, вие, внимавайте! — извика възмутеният глас на шофьора, но Джулия едва го чу.

Оливия искаше да я заведе някъде. Можеше да се помисли дори, че я умолява да върви след нея.

Отдясно достигна скърцането на не добре смазани панти и тя разбра, че затваряха парка. Беше девет часа. Оливия като че ли не чу този звук, обърна гръб на Джулия и бързо изкачи стъпалата. Промъкна се между редица от колони и тръгна бързо на север по алеята покрай парка. В момента, в който Джулия щеше да я последва, няколко разхождащи се хора й препречиха видимостта. После те отново се озоваха сами, бързащи по дългата тъмна алея. Косата на момичето блестеше пред Джулия като далечен фар.

— Оливия — извика тя, когато момичето се плъзна зад една завеса от дървета. Опита се да я догони с тичане. Чувстваше мускулите си да се движат като отделни механизми. Оливия беше далече пред нея, скрита в тъмнината.

Внезапно тя отново се появи в оранжевия кръг на една лампа, като се промъкваше без усилие между две редици дървета. Джулия вървеше отвън, покрай мълчаливия зелен парк, и стигна до младежкото общежитие, построено до парка. Оливия пак бе изчезнала. Тя извика името и. Тишина. Като се надяваше, че върви в правилна посока, Джулия мина през портала и тръгна по тясна лъкатушеща пътека. Стори и се, че чува в потвърждение, някъде далече пред себе си, лек шум от стъпки.

Стигна до една метална бариера. Поколеба се за миг, после я прескочи несръчно и падна в затворения през нощта парк. Тялото й беше оръжие, стрела, хвърлена след Оливия. Тъмната пътека пред нея извиваше покрай Холанд Хаус и общежитието, заобиколено от сечище. После пътеката навлизаше в една част от парка, която Джулия не познаваше — гора, пресечена от няколко утъпкани пътеки. Оливия вървеше към гората, без да се колебае.

— Оливия! Оливия! — извика Джулия, но детето не се обърна. Джулия я последва.

След няколко минути момиченцето напусна пътеката и изтича в тревата. Косата й хвърляше отблясъци между дърветата, тя се движеше все така направо, все по-навътре. Ръкавът на Джулия се закачи на един нисък клон и се разкъса. Обувките й затъваха в глинестата земя и пропускаха влажния студ. Тя загуби от поглед момичето, което следваше в рядката гора, после отново го забеляза — светъл отблясък между храстите, преди да изплува на една тъмна поляна. Те потънаха в гората — Оливия сякаш летеше над препятствията, а Джулия се клатушкаше непрекъснато и запазваше равновесието си само благодарение на своя устрем. Оливия я накара да тича така може би повече от километър — правеше неочаквани завои, изчезваше зад дърветата, появяваше се внезапно в някоя дупка, като я водеше в полукръг все по-надясно.

Когато излезе от гората, Джулия я видя да се промъква между ниските храсти, право към една метална ограда. Когато стигна дотам, Оливия вече беше далече напред по асфалтираната алея. В тъмнината Джулия видя само бледо, белезникаво потрепване, което сочеше следата й.

Трябваше да премине оградата, която й стигаше до брадата. С усилие, тя се хвана високо за нея и успя да промуши върха на обувката си в мрежата, после се покатери. Прехвърли единия си крак от другата страна, но най-трудното все още предстоеше. Държеше се с всички сили за клатушкащата се телена мрежа, прехвърли и другия си крак и скочи на пътеката. Ръкавът й отново се закачи. Беше ужасно уморена и го откъсна целия. Само увереността, че щеше да намери Оливия в края на пътеката и даде кураж да преодолее препятствието.

До нея достигна шум от тичане. Събра последни сили и си наложи да се затича леко, но наклонът на пътеката скоро я увлече в луд бяг, който не можеше да контролира. Беше както при слизане от планината — трябва да ускориш, за да не паднеш. Гравитацията я привличаше, като търкаляща се по наклона скала, към шума от стъпките на Оливия.

Устремена, тя изскочи на светло, сред шума и изумените лица на минувачите. Все още чуваше тичането на Оливия пред себе си. Пресече тротоара и се втурна в средата на Холанд Парк Авеню, уловена като пеперуда между кръстосаните светлини на фаровете. Горната част на тялото й — главата, ръцете и раменете — вървяха по-напред от краката. Падна сред вой на спирачки и клаксони, една кола спря само на сантиметри от тялото й.