Питър Строб - Джулия

Наклони глава назад и затвори очи, като отхвърли наполовина оформилата се картина, заплашваща да завладее съзнанието й.

Джулия погледна вестника, който бе взела от пейката, само и само да мисли за друго. Малко по-късно може би щеше да има достатъчно енергия, за да се изправи пред стълбите и пред стаята си. Тогава си спомни за разрушителния си пристъп в черната баня на първия етаж — стените от сив гипс, подобни на мъртвешка кожа, и отблясъците от счупени стъкла във всички ъгли. И сред тази бъркотия присъствието на Оливия беше по-ясно от всякога. Не можеше да понесе да види това, не сега.

Джулия прегледа заглавията. Всичко и се струваше толкова далечно и без значение. Прочете имена на политици, погледна снимките им: съвсем точно си спомняше кои бяха те. Те нямаха нищо общо с нея, нито с Оливия Ръдж. Защо изобщо четеше? Това беше първият нов вестник, който четеше от седмици насам. Усети, че атмосферата в къщата става по-напрегната и обърна страницата.

Долу на четвърта страница видя малко каре. Пол Уинтър бе удостоен само с тези няколко реда:

СИН НА ГЕНЕРАЛ, НАМЕРЕН МЪРТЪВ В ЧЕЛСИ. Капитан Пол Уинтър, 36 годишен, син на генерал Мартин Сомил Уинтър, заместник на Монтгомери в Ел Аламейн, беше намерен мъртъв тази сутрин от един приятел в малкия му апартамент на Стадиум Стрийт, СВ10. Капитан Уинтър, който от няколко години бе напуснал армията, бил намушкан многократно с кама или с нож. Малко след намирането на трупа, генерал Уинтър бил информиран за смъртта на сина му. От дълги години двамата били скъсали всякакви отношения. Капитанът беше ерген.

Джулия веднага помисли за Дейвид Суифт: трябваше да бъде предупреден. Докато, зашеметена, отиваше към телефона, чу накъсан остър смях — детски, весел, неудържим смях. „Млъкни, млъкни, млъкни“ — извика Джулия, като едновременно си казваше, че такъв невинен звук не би могъл да бъде произведен от Оливия Ръдж. Това беше веселият, свободен смях на съвсем малко дете.

Откъде ли идваше? Сякаш изпълваше цялата къща, звучеше едновременно от всички страни. Джулия се спря неподвижна и затаи дъх. Да, идваше откъм кухнята, зад кухнята. Сега знаеше откъде. Ако не беше счупила черните огледала, щеше да идва отгоре. Забрави, че искаше да се обади на Дейвид Суифт и изтича към банята.

В огледалото би трябвало да се спотайва един силует, изливайки водопади от смях. Когато рязко отвори вратата, наистина я видя — тъмен силует, сгушен до ваната и отразен в розовите огледала. Джулия запали лампата.

Беше черното момиченце Мона и се държеше за корема от смях. Главата й беше вдигната и от гърлото и излизаше този неспирен смях, пресичан от хълцания, които ехтяха в облицованите с фаянсови плочки стени. Когато Мона я вида, вдигна малкия си пръст и смехът й се усили двойно.

— Но… — започна Джулия и се обърна. През отворената врата на банята видя Оливия да минава бавно по коридора и да се отправя към кухнята.

— Спри! — извика Джулия. В главата й все още звучеше смеха на Мона. Тя се втурна след Оливия, която с джинси и червена блуза беше минала през кухнята и влизаше в трапезарията. Когато и Джулия стигна там, Оливия вече затваряше един от френските прозорци и изчезваше в градината. Обзета от луд гняв, Джулия я последва.

Заобиколи къщата и видя русото дете, което с леки, весели стъпки се беше отдалечило и вече вървеше по улицата. Няма да ми се изплъзнеш — каза си Джулия — не с тези коси, които се виждат от сто метра — и тръгна бързо след нея по Кенсингтън Хай Стрийт. Косата на Оливия се поклащаше на двадесет-тридесет метра пред нея и и сочеше пътя като фар, пробиващ нощната тъмнина. На Хай Стрийт детето зави вляво и Джулия го изгуби от поглед.

Сама в тъмното, Джулия тича чак до кръстовището. Потропването на токчетата и отекваше във фасадите на къщите. Като стигна до ъгъла, забеляза Оливия доста по-напред от нея. Продължаваше да върви решително. Обгръщаше ги пашкул от тишина. Джулия вече не долавяше шума от гласовете и от движението на колите, в който доскоро беше потопена. Сега имаше само хора, излезли на вечерната си разходка, лишени от същност сенки между нея и блестящата коса на момичето. Джулия пресече една улица и продължи да следва Оливия. Кръвта й кипеше от гняв и решителност едновременно.

Момиченцето поддържаше дистанцията и се забавяше всеки път, когато Джулия изоставаше заради група минувачи или на някоя пресечка. За да я настигне, Джулия се затича стотина метра, но момиченцето запази лесно преднината си, без дори видимо да ускори крачка. Прозрачният въздух около Джулия, все още напоен с миризма на дъжд, сякаш се сгъсти в блестяща опаковка, която съдържаше единствено нея и Оливия Ръдж. Енергията на Джулия се изчерпваше в тази опаковка, пулсирайки в ритъма на кръвта й.