Питър Строб - Джулия

— Добре, стига — каза Магнус ядосан, като се отдръпна от масата.

— Едно последно нещо — настоя Лили. — Ние, ти и аз, трябва да приемем истината. Ще затворим Джулия. За нейно и за наше добро. Мислиш ли, че има склонност към самоубийство?

— Не знам нищо.

— Ето в какво положение сме. Не знаем. Ти не можеш да рискуваш тя да поиска развода, и не искаш да умре. Следователно тя трябва да се върне в болницата и да остане там, докато се успокои. Впрочем, искам да те подсетя да вземеш съответните мерки, за да имаме достъп до парите й. Ти трябва да можеш да контролираш парите й. Трябва да можеш да я контролираш.

Магнус се беше навел напред, с лакти на коленете, и гледаше Лили право в очите.

— Ти си много откровена, Лили.

— Много е късно за нещо друго — отговори тя без заобикалки. — Истината, Магнус, е че ние всички искаме Джулия — ти, аз и Марк. Желаем да я притежаваме.

— Аз желая да я спася — каза той с приглушен глас.

— Да съм претендирал някога за друго?

— В такъв случай, чудесно.

— Обожавам те, когато си разумен — каза Лили с тръпнещ глас — и се надявам, че винаги ще те обожавам. Мисля, че сега можем да отидем при нея. Да минем пеша през парка.

— От утре ще се заема с това — обеща Магнус и повдигна рамене.

Стана и хвърли салфетката си до чинията.

Докато Джулия гледаше как автобусът се отдалечава в посока към Кенсингтън Чърч Стрийт, тя почувства изтощение, което се увеличаваше при всяко вдишване, сякаш костният й мозък се превръщаше в олово. Усещаше се неспособна да се завлече до Нотинг Хил. Би искала да се подпре на ръката на Марк. Би дала всичко, за да бъде в леглото с перспективата за една дълга нощ в сън или с хубава книга, удобно потънала във възглавниците, със светната лампа, за да я пази от тъмнината. Мис Пинър ме е видяла мъртва — помисли си тя. Освен ако… Една крехка мисъл, подобна на крило на пеперуда, но натежала от цялото коварство на Оливия, се поколеба за миг на границата на съзнанието й, после изчезна, отнесена от тази тежест и веднага беше забравена. Мислите й потекоха в друга посока и тя дори не осъзна какво бе станало.

Джулия също смени посоката. Едва държеше очите си отворени и единственото й желание беше да се прибере вкъщи.

Върна се назад и беше изминала половината път, когато парещите й крака отказаха да я отнесат по-надалеч. На няколко крачки имаше пейка. Стигна до нея, накуцвайки, и се отпусна с въздишка. Един мъж, облечен в черен шлифер с вдигната яка дойде и седна до нея като опря крака си в нейния. Започна да го отърква много леко. Джулия го погледна, като се надяваше, че това ще го накара да си тръгне, и видя, по-скоро й се стори, че мъжът няма устни. Сякаш цялата плът между носа и брадичката беше отрязана. Между тях имаше само крещящо бели зъби, непрекъснато подигравателно подхилкване на твърди зъби и почернели венци. Страх я беше да го погледне отново, но бе твърде уморена, за да тръгне. Сви се в себе си, с вторачени напред очи, без да вижда нищо. Той също се загърна в черния си шлифер с вдигната яка и се загледа право в себе си. Кракът му беше все така допрян до нейния, но я докосваше едва-едва с финия, черен плат на панталона. След доста дълго време (стори й се, че беше минал час) мъжът промени положението си. Тя го погледна скришом и видя, че всъщност лицето му беше съвсем нормално, по-скоро закръглено и с дебели устни. Усети, че беше задържала дъха си и вдиша шумно. Мъжът отново притисна крака си до нейния, но това беше само един най-обикновен мъж и тя се отдръпна на другия край на пейката, като се престори, че търси нещо на земята, за да не го обиди. След малко той си тръгна и остави на пейката след себе си един брой на „Ивнинг Стандарт“. Джулия машинално взе вестника и се прибра вкъщи с автоматична походка. От Холанд Парк идваха шум и викове.

Къщата трептеше от топлина и от мълчаливо очакване. Всички светлини бяха ярко запалени. Джулия мина през стаите, които й се сториха мъртви и чужди, без да имат нищо общо с нея. Не чу нищо от познатите шумове, никакъв отзвук от Ръдж, никакъв знак за присъствието на духовете им. Докато сядаше уморена върху познатото канапе на МакКлинтъкови, Джулия помисли, че Оливия сигурно се е оттеглила, оставяйки я завинаги затворничка в нейния свят. Тя разбра, че в това беше силата на злото — тази абсолютна липса на надежда, този привкус на неуспех и на неморалност. За миг видя отново бедняка от Креморн Роуд как диво тъпче кучето в торбата. Злото се оформяше от натрупването на подобни отвратителни моменти на отвращение и отчаяние.