Питър Строб - Джулия

Изведнъж се видя в една витрина и като не можеше да отмести погледа си, ускори крачка. Лицето й беше безформена и белезникава маса с тъмни сенки под очите: беше лице на някоя от пансионерките в Бредлендс Клиник, лице на изплашено, затворено в клетка животно. В този момент видя как щеше да изглежда, когато остарее. После се изтръгна от това видение и почти затича, като чантата й я удряше отстрани.

Едно познато лице в редицата от чакащи автобуси хора я накара да забави ход. Възрастната жена с дългата, черна рокля още не я беше видяла. Джулия се обърна с гръб към редицата, обзета от инстинктивното желание да избяга… Все пак възможно беше и да се е излъгала. Направи няколко крачки отстрани, отстъпи, после се осмели да се обърне. Продълговатото й тясно лице (сега в профил към нея), с волева брадичка и няколко кичура бяла коса, излезли изпод шапката и. Беше мис Пинър.

Първата й реакция беше чувство на паника. Може би не искаше да знае какво беше видяла старата жена в огледалото през онази зловеща вечер, може би дори го знаеше вече.

Но любопитството й надделя. И освен това нямаше да започне да бяга от мис Пинър. Да вземе някакво решение означаваше да излезе от света на Оливия, защото всички тези уморени хора, които чакаха автобуса, бяха напълно нормални. Пропусна да минат двама-трима души, после пресече черния, лъскав тротоар и за да привлече вниманието на старата жена, я потупа по рамото. Извика я също по име и видя, че гласът й беше съвсем спокоен и звучен.

— Какво? Какво има? — Изтръгната от мислите си, старата жена обърна към Джулия сините си очи на директорка на училище.

Тя не ме позна — помисли си Джулия.

— Извинете — започна тя и видя, че мис Пинър прояви внимание, като че ли очакваше да я попитат за нещо. — Изненадана съм, че ви виждам тук, мис Пинър — каза най-накрая Джулия.

В погледа на старата жена проблесна страх. Тя се отдръпна от редицата чакащи.

— Мисис Лофтинг? Съжалявам, не ви познах… Изглеждате болна, бедната ми. Да, имате право, аз не идвам често насам… и впрочем трябва да се връщам вкъщи. — Тя й показа малък, кафяв пакет. — Често идваме да правим покупки в този квартал и тъй като скоро е рожденият ден на мис Тут, исках да й купя нещо от „Дери и Том’с“. Но те вече не съществуват. На тяхно място е онзи интересен магазин, точно отсреща. И малкият ресторант на покрива също е затворен. Така че й купих един малък подарък от друго място. — Докато говореше, тя не изпускаше от очи улицата — явно дебнеше автобуса си. — Вече закъснявам. Трябва да се прибирам, за да приготвя вечерята. Боже! Минава осем часа!

— Имате ли време да поговорим малко, докато дойде автобуса ви, мис Пинър?

— Наистина не знам нищо. — От страхлива тя стана почти хитра. — Съжалявам, че ми призля във вашата очарователна къща, мисис Лофтинг. Беше доста тъжна вечер за всички нас, нали… и след това внезапният край на мисис Флъд… Племенницата й отказа на всички ни да присъстваме на погребението… Наистина, трябваше да ви пиша, за да ви благодаря за гостоприемството. Мис Тут и аз сме посещавали доста големи къщи, преди много време, когато мис Тук изграждаше кариерата си, и никога не сме проявявали подобна некоректност. Надявам се, че вие ще ни извините.

— Болна ли бяхте? — попита Джулия, залавяйки се за единствената фраза, чийто смисъл разбра.

— Да, чувствах се зле — каза мис Пинър, леко объркана — нещо, което почтените хора не могат да скрият, когато лъжат. — Бях много заета през последните месеци да подреждам старите ни албуми — Тя едва приповдигна раменете си, сякаш бе схваната от артрит, потискайки една болезнена гримаса — Тъй като вече не мога да го правя сутрин, следобедите ми са много уморителни. Но мис Тут (всякаква следа на объркване изчезна от догматичното й лице) все още работи.

— Наистина ли? — каза Джулия, като се питаше дали лекарството не разстройва усещанията й.

— О, да — отговори мис Пинър с явно задоволство. — Все още работи в бар. Мис Тук си остана много подвижна.

Сред врявата на улицата, Джулия чу „бар“ и се опита да си представи как мис Тук поднася чаши с вино и ликьор в някоя евтина кръчма.

— А, така ли? — каза тя.

— Ами да. Разбира се, няма същата енергия, както когато беше млада, но не е изгубила нищо от своята грация. Искаме да подготвим книга със снимките и други документи от албумите. Много хора все още я помнят, какъвто е случаят с вас, както виждам. Разбира се, вие сигурно само сте чували да се говори за нея; много сте млада, за да сте я виждали да танцува.