Питър Строб - Джулия

Пред очите й се спусна матово перде и изтри раздвижената тълпа и джунглата от коли. Заслепена, Джулия залитна и падна върху една стена от грапав камък. За известно време, докато минувачите ожулваха лактите и коленете й и ходеха по краката й, тя напълно изгуби представа за себе си и за това, което я заобикаляше. Тази вълна от световъртеж и повдигане беше в известен смисъл почти облекчение, защото снемаше от нея отговорността, и тя се отпусна изцяло, забравяйки защо се намира на улицата и къде отива. Подслони се в спомена за мисис Флъд на покрива, седнала на разклатения стол. Вашите приятели. После безкрайното бягане в стесняващия се тунел. Кейт беше най-близката и приятелка. В тази точка на нейните мисли, съзнанието й спря като кон, който отказва да прескочи препятствието.

Отвори очи сред обагрения в разяждащо жълто мрак. Сега живея в нейния свят — каза си тя. Скоро ще я видя отново. Знам почти всичко. Двете жени — всяка в своя затвор, и двамата разорени мъже й бяха разкрили почти всичко, което искаше да знае, а за да разбере останалото трябваше да си проправи път в света на Оливия Ръдж. Мъжете минаваха като животни, връхлитаха безпощадно и всеки от тях виждаше свитата жена, опряна на фасадата на една банка. Много високо горе една тънка, червена нишка — един крясък — отделяше небето.

Мъжете я проследяваха с очи. Тя чуваше смеха, усещаше желанието, което ги стимулираше. (Какъв ли вид имам — попита се тя) и техните лица се превърнаха в животински маски — на глигани, на бикове, на диви кучета. Муцуните им бяха с настръхнали косми, краката им — с копита, които изтърбушваха земята. Под жълтата светлина на фенерите, цветът на лицата им беше нездрав и тъмен. Стори й се, че различи ръмженето на Магнус сред глъчката от гласове и се изправи като опарена. Съзнанието й се раздвижи подобно на парче плат, развято от вятъра.

Плъзна ръце по бедрата си: памук. Носеше памучен панталон. Не си спомняше кога и как се беше облякла. Погледна се и видя, че носеше светла блуза и късо светлокафяво сако. Докосна косата си. Сякаш беше намазана с олио. Гласът не беше на Магнус, а на някакъв човек, който, минавайки, поздравяваше друг.

Четирима млади мъже минаха пред нея със слепнали къдрави коси. Когато се обърнаха да я погледнат, видя покритите им с възпалени пъпки лица, хлътналите им бузи, белязани от смъртта, очите им — като ножчета за бръснене, които режеха парчета в тялото и. Един мъж си проправяше път с решителна крачка и във високото му издадено, плешиво чело, обвито в подобна на пергамент кожа, тя отново видя смъртта. И в побелелите устни на една жена видя смъртта — когато те се отвориха, разкривайки зъбите й. И тя видя, че те бяха мъртви, всички тези, които минаваха пред нея сред врявата от гласове и коли. Нощта ги беше завладяла всички.

Лъщящи като кости чела, скелети от чадъри срещу почти невидимото небе и размитожълтия фон, който разстилаха фенерите и фаровете на колите — това беше светът от нейните сънища.

Джулия направи усилие да се държи изправена на краката си. Малко движение щеше да излекува тези ужасни кръгове, които играеха пред очите й. Младите хора, които вече бяха отминали, станаха най-обикновени младежи; минаващите мъже и жени бяха просто уморени от работния ден и от ходенето. При мисълта, че нейното малко сако с цвят на препечен хляб струваше сигурно половината от заплатата на който и да е от тези минувачи, сърцето й се сви. Познато усещане, ехо от предишната й личност. Магнус я беше накарал да си го купи. А може би й го е купил той с нейните пари. След толкова години това не би променило много нещо, но би предпочела да го е купил той. Материалните придобивки бяха срамни. В такъв случай защо бе купила къщата?

Тя е била избрана. В това се състоеше последната тайна.

Една крачка. Още една. Придърпа сакото си и изправи гръб. Никой в цялата тази движеща се тълпа не я гледаше. Джулия тръгна напред с по-сигурна стъпка и видя, че беше на повече от половината път от Кенсингтън Чърч Стрийт. Въпреки че беше по-дълъг, това бе един от маршрутите, по които да стигне в Нотинг Хил. Спря за момент и се чудеше дали нямаше да направи по-добре, ако се върне и поеме по алеята край парка на север, която стигаше точно до Холанд Парк Авеню, после реши да продължи, като направи само един завой. Необичайната хладина щеше да проясни мислите й. Продължи да върви. Мина покрай „У. Х. Смит“, един магазин за спиртни напитки, някакъв бутик за дрехи, в който манекените протягаха ръце, сякаш се вайкаха.