Питър Строб - Джулия

А на другата сутрин, когато Джулия, съсипана от повръщане отиде, клатушкайки се в банята, Оливия се показа за първи път в къщата. Тя не изчезна, не отскочи настрани в последния миг. Докато Джулия гледаше втренчено черното огледало, тя остана неподвижна зад нея. Малко, русо, усмихнато момиче. Джулия постави ръка върху болезненото място на половите си органи и се обърна бързо. Детето отново се показа в огледалото, стоящо пред нея.

Докато Джулия я наблюдаваше, Оливия я удостои с кривата си, изпълнена с презрение усмивка, и бавно прекара пръст по бледата си шия. С другата си ръка държеше превърнатото в окървавено месо и все още тръпнещо тяло на едно обезглавено врабче.

Късно през нощта една чайка от Темза се блъсна в стъклото, вдигайки шум, сякаш влак беше излязъл от релсите си и събуди мъжа, който спеше върху мека, индийска постеля. Боязливо — през последните двадесет и четири часа страхът не беше никак далече — без още да разбира съвсем добре къде се намира, мъжът протегна ръка и обърна бутилката с калвадос. Стаята, натъпкана с подробности от живота му, потвърди успокояващото си присъствие: игличката на електрическия грамофон стържеше в края на плочата. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си и изправи бутилката. Нищо не се бе разляло, защото през нощта, след като гостът му си отиде, той бе изпил по-голямата част от остатъка в бутилката. Мозъкът му тежеше като размекнат и устата му лепнеше след толкова ориенталски цигари.

Навън, точно пред вратата, един глас произнесе тихо името му. Той се надигна, свивайки краката под себе си, и се ослуша. Гласът, нито мъжки, нито женски, повтори умоляващо няколко пъти името му. „Загубен, малък глупак“ — измърмори мъжът, обмисляйки няколко секунди обещанието си да не отваря повече вратата. Но това беше смешно. И двамата пиха прекалено много. С едно единствено движение мъжът се наведе напред и стана, въпреки съпротивата на бедрените му мускули. След като вече беше прав, се увери, че перуката му е на мястото си и дръпна пуловера си. Бавно се приближи до вратата, като се наслаждаваше на момента и на удоволствието да чува името си, повтаряно с настойчив, издаващ желание шепот.

Отвори вратата пред един непознат. Непознат? Той познаваше този глас. Посетителят се усмихна и той си спомни профила му и извивката на усмивката му.

Твърде късно видя ножа, измъкнат от пардесюто. Обзе го лудост, безизходна паника и той отстъпи, докато посетителят прекрачваше прага, без да спира да повтаря името му.

Джулия се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт с колебливи крачки, блъскана от тълпата хора, които се връщаха от работа, без да знае къде точно отива. Тя смътно осъзнаваше, че е сгрешила посоката. Лявата й китка все още кървеше малко и тя попи порязаното със смачкана хартиена кърпичка, като се надяваше да спре кръвта. Но маншетът на ризата й вече беше целият подгизнал, както чаршафът преди малко. Съзнанието й беше притъпено от хапчетата и тя трябваше на два пъти да вдига глава към небето, преди да се убеди, че дъждът бе спрял. Всичко, което се виждаше, беше все същото монотонно, тъмносиво небе. Няма проясняване — помисли си тя — няма празни пространства. Представи си как удря с юмруци по долната част на един сив облак, като че ли беше дебел слой лед, който я затваряше в арктически води. Шосето и тротоарите бяха още влажни от черния дъжд. Изкачване, бягство, изкачване, бягство — звучеше като припев в главата и. Но тя не можеше да си представи никаква възможност за бягство. Оливия я държеше.

Тя си помисли за крал Кофетуа — онзи от картината с младата просякиня със застинало в любов лице. Марк. В безопасност ли е той? Беше и се обадил точно, след като усмихнатият призрак на момичето изчезна от огледалото.

— Вземи хапчета и си легни — каза той. — Имаш ли нещо?

— Да. Хапчета ли? Да.

— Трябва ти почивка. Вземи две-три хапчета и поспи. Ще ти се отрази добре.

— Трябва да те видя. Аз съм в опасност. Както каза мисис Флъд. Наистина Марк.

— Слушай, Джулия. Духовете не убиват. Опасността идва единствено от Магнус, а ти живееш далече от него. Джулия, любов моя, ти си изтощена. Заключи вратата и вземи нещо да те приспи до довечера.

— Имам нужда от теб, Марк. Тя ме желае.

— Сигурно не по-малко от мен — каза той, смеейки се. — Тази вечер ще те видя, не знам точно в колко часа.

— Спаси ме.

Беше ли казала „спаси ме“? Може би си беше въобразила целия разговор. Освен че беше глътнала двете хапчета, което я накара да си спомни болницата и да потрепери, тя си спомняше ясно само как изтича на първия етаж и замеря пет пъти, десет пъти с камъка с розови жилки стените на банята, докато всички черни огледала се изпочупиха, изпращайки отблясъци във всички посоки. После кракът й се подхлъзна на едно триъгълно парче стъкло и тя падна, като сряза китката си. Почувства съвсем слаба болка. Сега вече тя няма да може да влезе там — помисли си, като не обръщаше внимание на кръвта, която пълнеше шепата й. Гипсовите стени бяха слепи и по тях черни пирони, на някои от които още висяха парчета стъкло, образуваха нещо като графика. Върху мокета в банята бяха разпилени късчета стъкло, които отразяваха меката светлина от тавана. Имаше също по дъното на ваната и мивката. Почувства топлата кръв да се стича по босите й крака, грабна една кърпа и я уви около китката си. В ръката й се бяха забили частици стъкло. После глътна двете хапчета и като премина трите или четирите метра, осеяни със счупени стъкла, отиде в стаята си.