Питър Строб - Джулия

— Мога ли първо да се обадя? Онзи човек…

— Не — каза Суифт. Сега на силната светлина се виждаше, че розовото му лице беше на червеникави петна. — Да върви по дяволите. И така, какво точно искате? И коя сте вие, най-напред. Нечий адвокат?

Джулия седна на един разклатен стол и избърса лицето си, цялото мокро от дъжда.

— Казвам се Джулия Лофтинг, мистър Суифт.

— Сигурен съм, че сте адвокат.

— Уверявам ви, че не съм. Интересувам се от… замесена съм в една история, относно която вие можете да ми помогнете.

— Не ми казвайте, че се отнася за търговско предложение! — Суифт подсмъркна шумно. Беше останал прав; държеше чашата си в едната ръка, а в другата — бутилката. — „Суифт и Компания“, уви, не съществува вече. Три поколения от действащи търговци със съмнителни способности доведоха до тази катастрофа. — Направи красноречив жест. — Искате ли нещо, за да се избършете? — Отпи солидна глътка уиски, докато тя поклати глава.

— Значи ще останете седнала така, в този секси и объркан вид?

— Касае се за вашето детство — побърза да каже Джулия. — Трябват ми на всяка цена някои уточнения за едно събитие, което е станало по онова време. Обещавам ви никога да не разпространявам това, което ще ми кажете. Интересът ми е от личен характер. — Внимаваше много да не му каже, че е обсебена; щеше да я изгони. Не трябваше да повтаря същите грешки, както с Уинтър. — Не съм писателка или нещо от този род. И още по-малко съм от полицията. Той вдигна очи към тавана.

— Мисля, че ще бъде по-добре да седна.

Тръгна тежко към канапето и се тупна върху него, като държеше все още бутилката и чашата.

— Моето детство… Предполагам, че съм имал такова. И за какъв дявол ви е да знаете за моето детство?

Джулия скръсти ръце и задържа за миг погледа си върху мръсния килим, после погледна Суифт право в лицето. То беше поддържано, без бръчки, с много широки челюсти, които му придаваха вид на градинска жаба. Лесно си го представи как дава нареждания на секретарките си, облечен в елегантен костюм. Намираше го напълно антипатичен. Но в действителност това улесняваше контакта.

— Живея на Илчестър Плейс, номер 25 — започна тя. — В старата къща на Оливия Ръдж. Искам да знам всичко за нея.

Това очевидно разтърси Суифт. Той наведе глава към чашата си, но по израза на лицето му не личеше, че иска да я изгони.

— Боже господи! Тази извратена, малка мръсница. Тя е мъртва повече от двадесет години.

Той съзерцаваше съдържанието на чашата си и беше явно, че няма намерение да се разпростира в повече подробности.

— Днес следобед се срещнах с Пол Уинтър — каза Джулия.

Лицето на Суифт се проясни.

— Това педи? Обзалагам се, че той не е пожелал да ви каже нищо.

— Вие сте единственият, който остава. Ейкрофт-син се е самоубил, а Мини Лейбрук е умряла при катастрофа. Един друг е изчезнал в Америка. Едно от момичетата е в манастир. А Пол Уинтър ме изгони.

Суифт подсмъркна с презрение.

— Сигурно не му е харесало да види жена в къщи. Не можете да си представите колко ме забавлява това. Очаквал е сигурно някое от приятелчетата си. Затова са го изгонили от полка му, знаете ли? Влюбил се в шофьора си, но той не му обръщал внимание. Поли станал много нахален, шофьорът вдигнал скандал и изтрили Поли като някакво грозно петно от килима. И хоп, свършено! — Отпи още една глътка и повтори — Свършено! Синът на генерала беше в немилост. Що се отнася до Ейкрофт, той просто си изпълни присъдата, когато забелязали, че отклонява фондовете на дружеството. О, извинете; банка. На своя банка. Бай-бай, Ейкрофт. А Мини Лейбрук… — Той се съвзе. — Но защо точно искате да знаете всичко това? Значи живеете в старата къща на Ръдж. Поздравления. Но какво общо има това с мен?

— Това е лично — повтори Джулия. — Просто искам да знам всичко за Оливия.

— Истинска страст. — Той си наля още уиски. Разбрали сте нещо за краткия й тъжен живот и сега това ви заслепява. Каква е гаранцията, че няма да си послужите срещу мен с това, което бих могъл да ви кажа?

— Обещавам ви. — Внезапно и хрумна идея. Отвори чантата си, извади две банкноти от десет лири и ги остави на масата. Очите на Суифт блеснаха. С разтуптяно сърце тя прибави още една банкнота към първите две.

— Искам да купя от вас информация. Той сграбчи бързо парите.

— Точно така. Не всеки ден тук идва жена като вас, за да ми даде нари. — Той и се усмихна с наслаждение.

— Ще говоря, ако седнете до мен.

След кратко колебание, Джулия заобиколи масичката и се настани предпазливо на канапето.