Питър Строб - Джулия

(И така, не чу да се звъни, когато седем часа по-късно Лили и Магнус дойдоха да я посетят.)

Както в болницата, сънува дълги течни сънища. Доминиращата тема в тях тогава беше как обръща ножа срещу себе си, за да се жертва за Кейт и да възроди трептящия й живот: нейната кръв срещу кръвта на Кейт — една размяна. В тези случаи тя чувстваше присъствието на Кейт — Кейт, която прощаваше. Но сега всичките й сънища имаха пепелявия цвят на провал и на смърт. Дори, когато беше дълбоко потънала в тях, тя се съпротивляваше, усещайки близостта на тази територия на отчаянието. Отново вървеше по онези прашни улици и носеше трупа на дъщеря си. Детето, за което знаеше, че е Оливия, беше скрито някъде пред нея и неин дълг беше да го намери. Над почернелите покриви на къщите, давани под наем, небето беше зловещо и високо, оранжевочервено, пресечено от черни ивици. Мъчителното й скитане отново я отведе в един мизерен вътрешен двор с мръсни павета. След като вървя покрай изоставени складове със зазидани с тухли врати, влезе през един свод в двора. Гърбушко с похотлив поглед и дрипаво пардесю й намигна и извика черно момиченце с къдрава коса. Джулия се качи по разнебитените стълби и стигна до покрива-тераса, който познаваше вече. Дребна жена, облечена в широко кафяво пардесю, седеше на един разклатен стол сама на покрива. Беше мис Флъд. Като я видя, Джулия почувства очите си да се пълнят със сълзи.

— Толкова съжалявам — каза тя. Заради мен вие сте тук. И аз все още имам нужда от помощта ви.

— Аз не мога да направя нищо за вас.

Отнеха й тялото на Кейт. Нейното присъствие беше необходимо, за да я доведе до тук, а сега можеше да изчезне.

— Вие я извикахте.

— Да — каза Джулия.

— Вие я призовахте. Беше необходим някой, който да я извика отново, виждате ли, и вие бяхте избрана. Заради вашата дъщеря.

— Какво трябва да знам?

— Няма да й хареса, ако научите тайните й.

Мисис Флъд се обърна настрани, отказвайки да говори повече.

— Говорете ми — помоли Джулия.

Безцветното, тежко лице на старата жена отново се обърна към Джулия.

— Тя ще подчини вашите приятели.

После тичаше в един безкраен тунел и знаеше, че това подземие не води до никъде. Колкото повече напредваше и слизаше по-надолу, той се стесняваше. В края му бяха Марк, долината в Ню Хемпшир, мирът… но тя знаеше, че след дългото бягане щеше да намери само една черна дупка. В ушите й отекна пресипналият астматичен смях на Хедър Ръдж.

Като се събуди, смехът още ехтеше около нея и се смесваше с другите шумове на къщата. Кърпата бе изтръгната от китката й и чаршафът беше на червени петна. За миг почувства като на сън, че Оливия Ръдж не беше далече — точно на границата на зрителното й поле и чакаше удобния момент, за да се покаже. Това нямаше да закъснее. Тогава си спомни последните думи на мисис Флъд. Като се опитваше да даде ясна насока на съзнанието си, все още в плен на съня, Джулия се изправи с натежала глава и уви китката си в единия край на чаршафа. Погледна към прозореца и видя, че слаб, фин дъждец падаше от размазано сивото небе. Глътка свеж въздух влезе през отворения прозорец, но веднага се превърна в пара от топлината в стаята. Джулия за пръв път усети топлата животинска миризма, която цареше тук — като в клетка с лъвове.

Отхвърли чаршафа, който я дразнеше, стана и погледна часовника си: осем часа, беше спала през целия ден. Вашите приятели. Марк, най-скъпият й приятел, беше в опасност. Устата й се напълни с прах. Като погледна към гардероба видя отново изтърбушените кукли. Отдалечи се от леглото, залитайки. Почувства как гъстата кръв започна отново да се стича надолу по ръката й и залепи няколко хартиени кърпички „Клинекс“ върху раната, която започваше болезнено да пулсира. След като облече пеньоара си, закопча десния маншет, за да придържа кърпичките на място и слезе да се обади на Марк.

Оливия беше като отвързана; Оливия беше способна да подчини всеки, когото пожелаеше. Не можеш да се отървеш от нея. Тя търси отмъщение — беше казала Хедър Ръдж. Отмъщение.

Телефонът иззвъня у Марк десетина пъти без отговор. Трябваше да отиде у тях.

И сега се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт, без да вижда какво става около нея. Беше изгубила някъде по пътя хартиения тампон. На ръката си, кръвта беше започнала отново да тече и бе напоила маншета на блузата й. Между тъмносивото небе и почернелите от дъжда улици, фенерите вече бяха запалени и хвърляха лимоненожълта светлина върху тълпата, която се стичаше около Джулия. От време навреме някоя вълна от безразлични хора, които едва я забелязваха, я караше да отстъпи няколко крачки, блъскана от едно рамо към друго. Тя разглеждаше лицата на всички минувачи, надявайки се да открие Марк, и виждаше само — или поне така и се струваше — гримаси и присмехулни усмивки. Джулия разбра, че тези хора я мислеха за пияна. За първи път приспивателните й оказаха такова въздействие. Може би не ядеше достатъчно. Но само при мисълта за храна — някакво мазно, сивкавочервено парче месо — и се повдигаше.