Питър Строб - Джулия

— Да, за съжаление — каза Джулия, разбирайки за какво става дума. Спомни си как вечерта на „сеанса“ мис Тут бе седнала на земята с гъвкаво движение, без всякакво видимо усилие. — Била е много известна, нали? — рискува да каже Джулия.

— Прави ми удоволствие, че си спомнихте — каза мис Пинър, превърната в самата любезност. — Розамунд беше голяма артистка. Аз бях нейна гардеробиерка в продължение на двадесет и пет години и ние се пенсионирахме заедно. Знаете ли, след като бях работила за Розамунд Тут, не можех да работя за никой друг. Особено за младото поколение. Никаква поезия, нищо друго, освен техника.

— След като се почувствахте зле онази вечер, мис Тут видяла ли е нещо в огледалото? — внезапно попита Джулия.

Лицето на мис Пинър застина безизразно.

— Мисля, че и аз видях нещо, когато я последвах в банята — добави Джулия. — Впрочем знам какво беше.

Мис Пинър изглеждаше едновременно изумена и подтисната и Джулия се почувства малко виновна, че бе прибягнала до тази лъжа.

— Може би вие също сте го видели — каза тя.

— Не… не… Мисис Лофтинг, не трябва да ми задавате въпроси за онази вечер. Бях много уморена от подреждането на албумите и от дългото пътуване с автобуса, вече не знам какво съм видяла. — С решителни, но неспокойни крачки тя отново зае мястото си на опашката. Джулия я последва.

— Беше ли това едно малко момиче? Русо? Тя беше, тя е, една злокобна личност, мис Пинър. Моля ви, кажете ми, мис Пинър.

Джулия беше заинтригувана от израза на учудване и на облекчение, който се появи върху лицето на нейната събеседничка.

— Не беше ли малкото, русо момиче?

— Страх ме е да ви го кажа, мисис Лофтинг. А, ето, автобусът ми завива на ъгъла. Скоро ще дойде. Моля ви, не ме бавете повече.

Уплашена, че никога няма да разбере, Джулия сложи ръка върху дебелото пардесю на мис Пинър.

— Тя ли беше или не? Тя прави ужасни неща. Веднъж аз също припаднах заради нея.

Мис Пинър поклати глава:

— Не вярвам…

Автобусът се приближаваше. Жълтите фарове пробождаха полумрака.

Внезапно Джулия изпита замайващото убеждение, че се беше излъгала. Отново се намираше на ръба на пропастта и се боеше да отвори очи. Автобусът се приближи тежко към тротоара в лъчи от жълта светлина. В клетката си зад мокрото петно, шофьорът странно приличаше на тотем.

— Трябва да се качвам — каза мис Пинър. — Иначе ще загубя двадесет минути.

Опашката бавно тръгна напред — като осакатено насекомо, натоварено с пакети и чадъри.

— Нямаше да ви кажа толкова, ако не познавахте Розамунд. — От вратата на автобуса вече я отделяха само една дебела жена, която се бореше с две кученца и едно момиченце с лице на охранено прасенце.

— Трябва да знам! — извика Джулия, докато жената буташе детето-прасенце и повдигаше, мърморейки, тежкото си тяло, за да изкачи стъпалата и дърпаше кученцата след себе си. Джулия скръсти молитвено ръце.

Мис Пинър се вторачи с ужас в лявата ръка на Джулия и в маншета на блузата й, после я погледна в очите с явно съчувствие:

— Вас видях. — Думите се изплъзнаха от устата и. Кондукторът й помогна да се качи и автобусът потегли.

В ранния следобед на същия ден братът и сестрата седяха един срещу друг на масата у Лили. Между тях имаше две празни бутилки от вино, супник и чинии, в които бяха останали само кости. Полуизлегнат на стола си, Магнус гледаше вторачено и разсеяно остатъците от обяда. Лицето му беше червено и подуто, но беше облякъл чист костюм и риза и носеше лъснати обувки. Беше впечатляващ. Без да долавя ясно в изражението на лицето му, но скрито някъде под него и подхранвайки го, се намираше онова съчетание между властност, сила и лукавство, което тя много добре познаваше.

— Ти си хубав мъж, Магнус — каза тя.

— Какво? — Той вдигна бързо глава и тя видя налетите му с кръв очи. — За Бога, Лили. Аз съм на петдесет и три години, имам почти двадесет килограма в повече и спя много лошо напоследък. Съсипан съм.

Тя щеше да отговори, но той я прекъсна.

— Съвсем не съм сигурен, че трябва да правим това. Ти винаги много избързваш.

Наслаждавайки се на момента, както при всеки от редките случаи, когато беше по-силна от него, Лили възрази:

— Вчера беше съгласен с мен. Ние и двамата знаем, че трябва да я предадем в компетентни ръце колкото се може по-бързо. Жена ти е в опасност, Магнус. Може да си причини непоправимо зло, без да говорим за злото, което причинява на теб.

— Хм — каза Магнус и поклати глава.

— Мисля, че искаш да я държиш настрани от Марк — подхвърли тя хитро.