Питър Строб - Джулия

„Едно от най-ужасяващите и смущаващи убийства в Кенсингтън бил случаят с Хедър и Оливия Ръдж, които живели на Илчестър Плейс 25. Една от последните жени, осъдени на смърт във Великобритания, Хедър Ръдж, американка, купила къщата на Илчестър Плейс от архитект, който я построил за себе си през 1927 година, но трябвало да я напусне две години по-късно поради семейни проблеми. По онова време мисис Ръдж, разделена със съпруга си, имала репутацията на блестяща и до някъде твърде свободна в държанието си компаньонка. В действителност в нейните среди често я смятали за «прахосничка». (Еда Ролф даваше да се разбере, че е имала слабост към красивите младежи и богатите бизнесмени от Сити.) Един от нейните съвременници, автор на сборници от сладникави стихотворения и на поредица «възпитателни» романи, който имал известен успех, я беше описал по следния начин: «Малко лице, с изключително живо изражение, в което красотата и алчността се сливаха по тревожен и фатален начин. Суета, разбира се, но ние намирахме в нея неотразим чар.» Раждането на едно момиче дванадесет години след покупката на къщата, по време на войната не навредило кой знае колко на кариерата й на компаньонка, вече доста позападнала. Моралът на тази богата и вече не много млада плей-гърл, чиято известност била отминала от шест-седем години, не интересувал вече никого, освен ограничен брой хора.

Събиранията обаче продължили, по-рядко и със значително по-малък блясък отколкото в миналото, после напълно престанали. До 1950 година не се чуло нищо повече за Ръдж. През тази година името на Оливия Ръдж — тогава на девет години — било споменато по повод на смъртта, причинена от задушаване в Холанд парк, на едно дете на четири години — Джефри Брейдън от Аботсбъри Клоуз. В деня преди неговата смърт група от десетина деца, която пресата веднага нарече «малките терористи от Холанд парк», очевидно ръководена от Оливия, измъчвали малкия Брейдън. Според един от пазачите на парка на другия ден Оливия и още няколко деца отново преследвали и малтретирали малкия Брейдън. Тогава пазачът разпръснал децата и посъветвал Брейдън да се прибере вкъщи. По-късно, на връщане в тази част на парка, той открил трупа на малкото момче в храсталаците до една стена. Интересът на обществото и на полицията се отвърнал от бандата деца, когато се разбрало, че над малкия Брейдън е извършено насилие преди да умре. Впоследствие заради това убийство бил обесен един скитник.

Два месеца след екзекуцията на скитника, Хедър Ръдж се обадила в полицейския участък в Кенсингтън, за да признае че е убила дъщеря си. Когато пристигнали полицията намерили Оливия в леглото, смъртоносно намушкана. В рапорта на съдебния лекар било отбелязано, че по тялото има следи от петдесетина рани. Мисис Ръдж веднага била задържана и това я предпазило от тълпите журналисти. Убийството на Оливия Ръдж веднага излязло на първа страница в жълтата преса и това разкрило много подробности от миналото на майката на Оливия — («Секс-кралицата на висшето общество убива дъщеря си»). Хедър била призната за виновна в убийство и осъдена на смърт. Впоследствие присъдата била заменена с доживотен затвор.

Някои въпроси никога не получиха отговор. Защо Хедър Ръдж беше убила дъщеря си? Защо присъдата й беше смекчена? Съществуваше ли някаква връзка с убийството на Джефри Брейдън, година преди това? Пресата не пропусна да го отбележи. Вестниците се бяха захванали с аферата и писаха, че Хедър Ръдж била тласната към лудост от дъщеря си; някои отидоха чак дотам да твърдят, че Оливия е предизвикала майка си, като й разкрила това, което знае за убийството на Брейдън — тогава Хедър трябва да е решила, че не може да я остави да живее повече. По-късно Хедър, която вече беше представяна като жертва, беше обявена за душевно болна от комисия експерти. Понастоящем тя е възрастна жена и живее затворена в една частна психиатрична клиника в Съри. Въпросите остават открити. Хедър Ръдж ще отнесе в гроба тайната за това каква роля е играла дъщеря й Оливия в убийството на малкия Брейдън. Забравена от хората, с разстроен разум, Хедър Ръдж вече е само един жив призрак“.

Първата мисъл на Джулия, когато свърши да чете, беше непринудена: ето всъщност откъде идват тези огледала. От Хедър Ръдж — с тези нейни луди приеми и младите й любовници, а не от почтените МакКлинтъкови. Но секунда по-късно тя вече беше взела решение да открие всичко, което е възможно за Хедър и Оливия Ръдж. Това беше жизнено необходимо. Тя препрочете бързо двете страници текст, после ги прочете трети път, бавно и внимателно. Еда Ролф никъде не казваше направо, че Оливия Ръдж е убила малкия Брейдън или че е присъствала на убийството му: върху какво тогава се основаваше това скрито обвинение? Джулия се замисли как би могла да се осведоми за аферата Ръдж. От вестниците, разбира се. В Бритиш Мюзиъм или дори в някоя квартална библиотека би трябвало да имат всички вестници на микрофилми. Беше ли още жива Хедър Ръдж? Тя погледна първите страници на книгата, за да види кога е била отпечатана. Беше издадена от Лампок Прес през 1969 година, следователно преди пет години. В такъв случай много възможно беше тя да е все още жива („… една частна психиатрична клиника в Съри“). Как да открие името на тази клиника? Хедър Ръдж беше живяла в тази къща, бе спала в тази стая, тялото й бе заемало същото пространство. Джулия сякаш се въртеше във времето; времето беше деформирано, подвижно, несигурно — миналото й се надигаше около нея, подобно на отровен газ.