Питър Строб - Джулия

— Моля ви, мисис Флъд, не затваряйте. Аз много размишлявах и за толкова неща искам да ви попитам. Как… как хората от миналото действат посредством хората от настоящето? Как успяват мъртвите да контролират живите? Възможно ли е?

— Вече ви казах — отвърна мисис Флъд. — Губите ми времето. Довиждане.

— Вие говорихте за омраза и завист — побърза да каже Джулия.

— Значи си спомняте. Понякога те взимат предмет, който ви принадлежи, и ви дават нещо в замяна. Това помага на злите духове. Но силните духове нямат нужда от помощ, мисис Лофтинг. Оставете ме на мира, ако обичате.

Тя затвори и Джулия задържа слушалката до ухото си, докато чу сигнала свободно.

Затвори с намерение да се обади отново, но точно в този момент телефонът иззвъня.

— Да? — каза тя тихо.

— Ще те намеря — прогърмя дълбокият глас на Магнус. — Не можеш да ми избягаш, чуваш ли? Чуваш ли ме, Джулия?

Джулия затвори. Отстрани, малко зад нея, сякаш някакъв силует се отдалечи бързо, точно на границата на полезрението й. Тя се извърна живо, със спрял дъх. Нямаше никой. „Кейт“, прошепна тя. „Не, Кейт, моля те“.

Джулия отиде за чаша вода в кухнята и ужасена отстъпи щом отвори кранчето. Оттам бликна кафяв и зловонен поток. Джулия поднесе ръка към устата си, после затвори кранчето. Имаше метален мирис, на стари, мръсни монети. След малко тя пак го отвори, за да види какво става: започна да тече същата течност, пълна с мехури. Джулия трескаво завъртя кранчето, за да спре вълната от смрад. За щастие под мивката имаше дузина бутилки с минерална вода; тя отвори една и си наля пълна чаша. Водата имаше невероятно чист и мек вкус. Докато пиеше Джулия осъзна, че едва-едва не повърна. Стомахът й още се свиваше от миризмата, която се надигаше от мивката.

Физическото й неразположение й напомни по асоциация една подробност: през нощта, когато влезе в къщата през малкото прозорче на банята, изгуби обувките си, които паднаха отвън. В градината, където Магнус сигурно ги беше намерил. „Взимат и дават“ — беше казала мисис Флъд. Практически всичко, което притежаваше, беше получила от Магнус. Тя носеше халката си; той й бе купил обеци, висулки, колиета; дрехи. Ако трябваше да се освободи от всичко, което идваше от Магнус, Джулия би се оказала почти гола.

Колко време обувките й бяха стояли отвън? Три нощи и два дни. Може би все още бяха под прозореца на банята. Отразявана от розовите огледала, тя освободи прозореца и го повдигна, после се изправи на пръсти и се наведе навън. Видя бели и жълти цветя, отчасти стъпкани и със счупени дръжки, набити в калната земя. От обувките нямаше и следа. Джулия се наведе още веднъж, като се хвана за зидарията на прозореца, но пак не ги видя. Бяха изчезнали. Някой ги бе взел. Беше като доказателство, като заключение. Един мъж и едно момиченце. И те й желаеха злото.

В продължение на един дълъг момент Джулия обикаляше из банята, загубила всякакъв контрол върху движенията си. Осъзнаваше, че издава някакво ужасно ръмжене, което не можеше да спре; то беше препращано и увеличавано от покритите с огледала стени. Трябва да престана да правя това… Направи усилие да седне на земята. Звукът сега идваше на тласъци, после се концентрира в гърлото й, където можеше да го овладее. Забеляза, че й бяха потекли лиги и си изтри устата и брадичката.

Хвърли празен поглед около себе си. Видя, че е седнала с втренчени очи и отворена уста близо до ваната. В розовите огледала лицето й изглеждаше изпито и ориенталско. Магнус беше взел обувките.

Стана мъчително като се залови с две ръце за мивката. Синята рокля все така киснеше в локва с ръждив цвят. Тя видя кървавото петно, което се беше увеличило. Сега бе дълго най-малко десет сантиметра. Джулия вдигна запушалката и изцеди мокрия плат, докато мръсната и миришеща вода се изтече.

Не беше в състояние да мисли, но знаеше, че трябва да унищожи синята рокля и тази убеденост, която проряза мисълта й, внезапно се трансформира в действие. Трябваше да изгори роклята.

Взе я, отиде да потърси кибрит в кухнята и продължи чак до дневната. Хвърли роклята в огнището на камината и драсна една клечка, която доближи до един почти сух край на тъканта. Не стана. Опита отново. Този път тънката материя се възпламени, като почерняваше и се сгърчваше. В стаята се разнесе остра миризма. Почти половината от роклята бе унищожена, мирис като от изгоряла кожа, изпълни дневната, но Джулия почти не го усети. Опита се да изгори останките с други клечки кибрит, но платът почерняваше, без да се запали.