Питър Строб - Джулия

Забеляза „Гардиан“-а от сутринта на масата, близо до канапето, отиде да го вземе и пъхна смачканите страници на вестника под роклята. Като повдигна мокрия и полуизгорял парцал, в който се бе превърнала тя, видя петното от кръв напряко на шева, голямо и с ръждив цвят. Побърза да хвърли запалени клечки върху вестника. Кълба от мазен, жълтеникав дим се извиха от хартията. Джулия продължи да хвърля горящи клечки, но мокрият плат отказваше да се запали. Ръцете й бяха почернели от пепелта.

Джулия прекрати напразните си усилия и отиде в кухнята да потърси найлонов плик за боклуците. Помагайки си с малката лопатка, тя натъпка пепелта и почернялата гъбеста тъкан в плика. Завърза го и го отнесе в алеята край къщата.

Беше изненадана от слънчевата топлина. Изтеклите трийсет минути — или час? — сякаш й бяха наложени от някаква външна воля. Беше обзета от някакво несъзнателно и неудържимо отвращение. Джулия усети пулсът си да се успокоява; нормалните й усещания се възвръщаха. Светлината открояваше милиони стръкчета трева, слънчевата топлина проникваше в косите й. Започна да диша по-бавно, когато забеляза, че се задъхва. Това нещо в найлоновия плик: тя трябваше да го унищожи, като че ли се отнасяше за живо същество. Когато хвана плика, отново бе обхваната от отвращение. Побърза да го хвърли в кофата за боклук и грижливо затвори капака. Широки следи от пепел бяха изцапали плисираната й рокля. Имаше също и по краката. Джулия се задъхваше, сякаш беше тичала.

Когато Магнус се нахвърли върху нея по телефона, сякаш чрез някаква черна магия, тя загуби напълно способността да разсъждава. Дори не си спомняше това, което каза, а само ефекта от думите му. Заплашителни думи. Той притежаваше обувките й. Джулия изтича да се скрие под топлия подслон на къщата.

Двадесет минути по-късно имаше ново посещение. Една млада жена стоеше пред нея — съседката й от номер 23. По-ниска от Джулия, с късо подстригани коси, като на Лили, с плахо и усмихнато лице с цвят на мляко, по което едва започваха да се появяват първите бръчки. Името й беше Хейзел Мюлино. От първите й думи („Съжалявам, че ви притеснявам в този момент“), Джулия осъзна, че стои пред нея с изцапана рокля и почернели ръце. Същото се отнасяше и за лицето, ако се съдеше по погледите на мисис Мюлино. Джулия беше мръсна от главата до петите; тя скри ръце зад гърба си.

— Изглеждате толкова заета… Сигурно съм избрала неподходящ момент. — Тя се усмихна.

Въпреки всичките си усилия да изглежда нормално, Джулия не се сети дори да я покани да влезе.

— Не, изобщо не съм заета, уверявам ви — каза тя, като се проклинаше, че така преиграва.

— Вижте, помислихме си, че трябва да ви попитаме… да ви осведомим — поправи се мисис Мюлино, преди да добави — И, разбира се, искаме да се запознаем с нашата нова съседка.

— Благодаря.

— Не разбрах много добре вашето име. — Джулия не се беше представила.

— Джулия Лофтинг.

Хейзел Мюлино се повдигна леко на пръсти и се опита да надникне във вътрешността на къщата.

— Канадка ли сте? Опитвам се да установя акцента ви…

— Американка съм, но живея в Англия от много години.

— Това обяснява защо акцентът ви не е изразен.

— Признавам, че никога не мисля за това — каза Джулия. — Предполагам, че се променя непрекъснато. Мъжът ми винаги казваше, че говоря като земеделски работник от Айова, докато аз в живота си не съм стъпвала в Айова. Той също, впрочем. — През цялото време на разговора тя чувстваше острата миризма от изгорелия плат: десет минути непрекъснато беше махала с вестник във всекидневната, за да направи течение, но миризмата оставаше — като че ли бе изгорила котка.

Мисис Мюлино изглеждаше малко разсеяна от тази шега.

— Както ви казах в началото — продължи тя — помислихме, че ще бъде добре да ви осведомим. Миналата нощ съпругът ми видя един мъж пред вашата къща.

Джулия се стъписа:

— Към колко часа?

— Било е в десет часа, когато той се връщал от работа. Като всички издатели той работи до много късно. После, към десет и половина, съпругът ми погледнал през прозореца и ви видял да се връщате в къщи. Мъжът все още бил там. Пери каза, че нямал вид на престъпник, но бил застанал няколко къщи по-надолу, близо до дървото, което се намира пред Армбръстър, 17. Понеже любопитството му било събудено, Пери продължил да наблюдава мъжа. Когато сте се прибрали, той отново се приближил до вас. После пресякъл и гледал къщата ви, сякаш я охранява. Пери каза, че е останал така поне един час. Разбира се, няма закон, който да забранява на някого да гледа една къща, но изглежда странно. Мъжът ми ме попита дали трябва да се обади в полицията. Аз му казах, че ще говоря с вас. Така че сте предупредена, ако той се върне пак. Надявам се, че не ни смятате за… недискретни.