Питър Строб - Джулия

— О, не, съвсем не — каза Джулия. Миризмата на изгоряла котка се усещаше още по-силно и тя видя, че Хейзел Мюлино също я долови. Дребната жена със светло кремав тен я погледна странно и отстъпи една крачка.

— Почиствах малко — каза Джулия. — Знам, че видът ми не е за пред хора…

— Не. Искам да кажа да, разбира се. Но тъй като онзи мъж остана тук толкова дълго време, исках да го знаете. Надявам се, не смятате, че сме постъпили лошо, като не повикахме полиция…

— Това беше съпругът ми — каза Джулия. — Мисля, че ме наблюдава. Дори съм сигурна.

— Наблюдава ви?… — Изражението на Хейзел Мюлино показваше абсолютно неразбиране.

— Той не живее тук — обясни Джулия, като почувства, че затъва в блато от обяснения, без да знае как да ги избегне. — Купих къщата за себе си, разбирате ли. Не искам да го виждам — той ми досажда, обажда ми се по телефона. Мисля дори, че една нощ се беше вмъкнал в къщата.

Сега лицето на мисис Мюлино изразяваше шокиращо неодобрение.

— Моля ви, бих искала да сме приятелки — каза Джулия. — Освен съседки, би трябвало да сме приятелки, не мислите ли? Аз дори не ви поканих да влезете. Искате ли чаша кафе? Толкова любезно от ваша страна, че ми казахте за това, което сте видели. Не знам дали трябва да се вика полиция. Нямам представа дали има някаква опасност… Всичко толкова се обърка през последните два дни; това е заради дъщеря ни Кейт, искам да кажа покойната ни дъщеря… Наистина, той ме тероризира, но не мисля, че трябва да викам полиция, защото те няма да разберат нищо от тази история. Не забравяйте в никакъв случай да благодарите на мъжа си, че е проявил грижа към мен, много мило е…

Тя видя учудения израз на Хейзел Мюлино.

— Влезте все пак да изпиете чаша кафе. Трябва да проветря дневната от тази ужасна миризма, но ние можем да седнем в кухнята или даже в градината…

— Не, благодаря, сега не мога — каза жената. Вече беше започнала да слиза по стълбите. — Друг път.

— О! Исках да ви попитам дали познавахте хората, които са живели тук преди мен?

— Разбира се, познавахме МакКлинтъкови — каза мисис Мюлино. — Те бяха по-възрастни от нас и малко сдържани, но всъщност много симпатични…

— Не, не МакКлинтъкови — каза Джулия. — Тези, които са живеели тук преди. Мисис Ръдж. Хедър Ръдж. Тя е имала една дъщеря.

— Преди МакКлинтъкови? Ние се нанесохме през 1967 година и те вече живееха тук от двадесет години.

— Вярно, разбира се! Разбира се. Вие не бихте могли да ги познавате.

Мисис Мюлино й обърна гръб и слезе по стъпалата. Преди да се отправи към дома си, тя се обърна към Джулия и лицето й се изви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

„Тази жена ме смята за луда“ — си каза Джулия. И си представи как Магнус крачи по улицата. Предишната нощ беше чукал с часове на прозореца в трапезарията. Магнус се опитваше да я бутне в бездната. Джулия желаеше успокояващото присъствие на Марк, безгрижната мъжественост на Марк. Марк беше талисман, който я закриляше от Магнус. Дори Лили не можеше да я спаси от Магнус. Тя чу как Хейзел Мюлино затвори вратата на къщата си. И срещу това също Марк също можеше да я закриля.

— Мисля, че имате нужда от помощ, скъпа. Живеете в такова напрежение и аз ви упреквам, че ви е страх и дори, че подхранвате разни съмнения.

— Страх? Лили, разбира се, че ме е страх… Този сеанс от онази вечер ме накара…

— Исках да кажа точно това. На обяд исках да се обадя на скъпата, стара мисис Флъд, но телефонът само звъня, звъня, без никой да ми отговори. Тя никога не излиза, освен за сеансите си. Сигурна съм, че е станало нещо страшно. Притеснявам се за бедничката.

— Е, добре, аз пък се притеснявам за себе си. Видели са Магнус да броди около къщата миналата нощ. Сигурна съм, че се е промъкнал вътре по-предишната нощ. Опитва се да ме принуди да се върна при него. Изгубил си е ума, аз също, може би. Искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че Кейт ми отмъщава. Това каза мисис Флъд: един мъж и едно малко момиче. Кейт е проникнала в съзнанието на Магнус. Понякога тя е също и в тази къща, тя ме мрази. Тя вярва на лъжите, които разправя Магнус.

— О, скъпа…

— Искате да го запазите за вас, нали? Искате да имате също и Марк. Бихте искали да накарате Магнус да повярва, че полудявам. Предполагам, че ще му се обадите веднага след като затворя телефона, за да му разкажете какво съм казала, но няма да го намерите у тях, защото той без съмнение обикаля тук, за да наблюдава къщата.

— Джулия, нали не мислите все пак, че аз…