Питър Строб - Джулия

— Няма нищо — каза тя на отчето. — Малко съм неспокойна, това е всичко. Аз съм нормален човек. Нямам навика да раздавам удари с лакът в стомаха на разни господа.

Влезе в Холанд Парк. Алеите бяха пълни с хора и почти нямаше незаето ъгълче трева. Една групичка деца тичаха, викайки, като се разделяха, за да избегнат разхождащите се, после се събираха отново, надавайки крясъци. Момчета с дънки, момичета с тънки рокли, дълги рокли, момичета с дънки. Немци — с фотоапарати и скъпи дрехи. Тя мина покрай група от двадесетина японци, които вървяха и тихо пееха. Точно пред нея една млада двойка си размени продължителна целувка. Момчето мачкаше задника на момичето, без да го е грижа от тълпата. Обля я гореща вълна. Изведнъж забеляза отчето, което бързаше пред нея, без да се обръща. Подтисна с усилие спомена от снощния си сън и от това, което последва. Без ясна причина тръгна в същата посока, както и отчето. Книгата тежеше много в ръката й.

Отчето напусна главната алея и тръгна по една пътека, за която Джулия си спомни, че минава през сенчести места, където идваха пауни и разни други птици. Джулия го последва, загледана в черния му костюм, като че ли той съдържаше някакво особено значение. Отчето спря за миг да погледне пауните, после продължи към гората, която заемаше горната част на парка. Напредваше бързо и скоро изчезна на един завой. Три жени с детски колички, придружени от един мъж, който държеше отворена бутилка вино пресякоха пътеката пред Джулия. Когато те отминаха, отчето беше изчезнало. Тогава Джулия видя Магнус.

Беше седнал на една пейка и не гледаше към нея. Джулия замръзна на мястото си, после отстъпи предпазливо две крачки, преди да се обърне. Картината с Магнус, облечен в светлосив костюм, със сгърчено лице, наведен напред, я изгаряше като горяща факла. Ако обърнеше глава, щеше да я види. Тя тръгна бързо с малки крачки, почти на пръсти, после, след като мина завоя, забави темпо и се осмели да хвърли един поглед назад. Не беше я последвал. Джулия погледна къде се намира. Наблизо имаше изход — малко вдясно и малко преди Плейн Три Хаус. Щеше да се прибере като заобиколи парка. Джулия се затича в тази посока, без да обръща внимание на погледите на мъжете, слагайки си маска на равнодушие.

И дума не можеше да става да седне в парка и да си чете книгата. Трябваше да се прибере вкъщи и да заключи вратите. Но малко преди да стигне до портала на парка, видя мъничкото, чернокожо момиченце, което бе срещнала в парка първия ден. Точно както тогава малкото момиче я гледаше втренчено, с вдигната към нея глава.

— Добър ден, Мона — каза Джулия. — Спомняш ли си за мен?

— Пфу! — каза Мона, като й се усмихна с отворени уста и блеснали очи.

— Не е хубаво да казваш това.

— Бух! По дяволите! — Мона се обърна, обхваната от луд смях. — Разкарай се!

Джулия я погледна, изумена.

— Разкарай се! По дяволите! Разкарай се!

— Но… — започна Джулия, когато внезапно се озова лице в лице с русото момиче. То пипаше едно колело, облегнато на оградата на парка, и гледаше Джулия право в очите. Нямаше други деца около нея. Най-близките хора бяха мъж и жена, заспали на тревата, на двадесетина метра. Около Джулия и русото момиченце сякаш се беше създало някакво празно пространство заредено с електричество, изолирано от времето и останалия свят. Детето носеше платнен панталон — смешен, с остаряла кройка, прихванат в кръста с ластик и с много широки крачоли. Приликата с Кейт накара сърцето на Джулия да се разтупти. Те продължаваха да се гледат, без да продумат. Джулия почти имаше усещането, че момиченцето я беше чакало в този отдалечен край на парка.

Изведнъж то се усмихна и цялата прилика с Кейт се изпари. Един от резците му беше счупен наполовина и правеше усмивката му несиметрична и леко изкривена.

— Коя си ти? — попита Джулия.

Усмивката на момичето стана предизвикателна като при възрастен човек. Скръстените й ръце помръднаха или нещо друго в тях помръдна. Като погледна по-отблизо, Джулия видя, че тя всъщност не пипаше велосипеда, но държеше ръцете си съвсем близо до задното колело. Трябваше и малко време, за да различи това, което държеше. Чак когато малкият, кафеникав предмет потрепери, Джулия видя, че беше едно птиче.

— Ранено ли е? — попита тя.

Детето не реагира, а продължи да гледа Джулия със своята неуравновесена усмивка на възрастен. Изглежда, сякаш в нея се бе събрало цялото същество на момичето.

С бърз и сигурен жест то пъхна птичката в колелото на велосипеда, така че да не може да мърда между спиците и металните пръчици, които поддържаха калника. Сцената се отпечата в съзнанието на Джулия със свръхреална яснота: както в мига, предшестващ предвидена катастрофа, времето сякаш беше спряло, като усмивката на момиченцето. Точно преди то да бутне велосипеда напред, Джулия погледна птичката, чието тяло действително минаваше между спиците на колелото и беше поддържано от подпорите.