Питър Строб - Джулия

Макар самата мисъл за това да я караше да потръпне, тя трябваше да срещне Магнус, както и да изясни чувствата си към него. Какви точно бяха тези чувства? Джулия веднага се почувства на нестабилния край на пропаст. Нейната представа за това кое е нормално и кое не, й се стори несигурна; много добре съзнаваше, че привидното й спокойствие беше артистична поза. Малко по-надълбоко се криеше ужасът — отвратителното нещо, което обитаваше пропастта, на чийто гръб се клатеше тя. Представата за това как Магнус убива Кейт, мушкайки нож в гърлото й, можеше да изникне всеки момент със същата сила, както преди да влезе в болницата, където я бяха обезчувствили с помощта на лекарства. Дори тогава я измъчваха сънища наяве. Стотици пъти, хванала рамката на леглото, си беше представила как хваща ръката на Магнус, за да извие ножа към собственото си гърло. Да умре заради Кейт, да! Тя с радост би умряла заради Кейт. Вместо това беше присъствала безучастно на най-нескопосаното от всички убийства. Магнус бе незаличимо свързан с този ужас — ужас, породен от празнота, апатия и невъзвратима загуба, от лъжа, от едно празно и лишено от смисъл съществуване: да, точно това беше — смъртта, и тя сякаш бликаше дори през стените на тази къща.

Едно дете и един мъж. Кейт и Магнус. Мисис Флъд ги беше видяла. Какво още беше казала, преди да изпадне в транс? Ставаше въпрос за омраза и завист, това, което правеше едно създание „злокобно“. Кейт присъстваше. Присъстваше зад налудничавите вмъквания на Магнус. Неумолимо. Логиката я водеше неизбежно към това необосновано заключение. Джулия започна да се клати на леглото, стенейки. Вече не се владееше. Отново се появи картината на бездната, по чийто ръб тя вървеше толкова предпазливо като събаряше камъни и парчета земя, които се разпадаха по време на дългото падане. Кейт също беше там. Мисис Флъд беше видяла Кейт. Магнус беше като в някакъв сън, обсебен от Кейт и представляваше огромна опасност за съзнанието на Джулия.

Не можеше да заспи, неспособна да овладее мислите си, затова запали нощната лампа. Направи усилие да изпъне ръце покрай тялото си; дланите й докосваха чаршафа. Пое дълбоко въздух на два пъти, за да се отпусне. Трябваше да говори с мисис Флъд… Ако се налагаше на всяка цена да напусне тази къща, за да избегне опасността, която представляваше Магнус, беше в състояние да го направи. За момента и дума не можеше да става да спи, но не искаше да напусне тази стая. Това беше нейната стая. Ако нещо я прогонеше оттук, тя щеше да напусне къщата.

Джулия обърна глава и погледна книгите, наредени на малката етажерка до леглото. Беше приключила с романа на Соул Белоу и й оставаше да прочете „Воденичният камък“ от Маргарет Драбъл, „Досиетата на Белия дом“, „Златният бележник“ от Дорис Лесинг и „Замъкът на еднорога“ от Айрис Мърдок. Всичко това беше прекалено възбуждащо за съзнанието й в този момент. Кейт и Магнус… Намеците и предупрежденията на мисис Флъд рисуваха една чудовищна възможност: съзнанието на Кейт я ненавиждаше и си служеше с гнева на Магнус, подхранваше го, измъченото съзнание на Кейт бродеше из тази къща… И всичко това беше реално. Тя го изживяваше.

Трябваше също да се обади на мисис Пинър. Тя беше в такова състояние преди тръгването си, че не можа да й опише какво беше видяла в банята.

В този миг Джулия забеляза една друга книга, която скоро беше сложила на етажерката, наполовина скрита сред купчината джобни книги. Беше „Кралският град Кенсингтън“, подаръкът на Лили. Трезви и разумни факти, няколко анекдота, цветни картинки — точно това, което й трябваше — идеално сънотворно. Сложи тежкия том пред себе си и започна да го разгръща, четейки мимоходом някои пасажи.

Важни личности живели в Кенсингтън през XVIII век… Кенсингтън, селище… Политическа история на кралския град… (Градините на Кенсингтън)… Принцовете на търговията… Знаменитият мистър Прайс, обесен заради кражба на куче… След като прочете тъжната история на мистър Прайс, Джулия обърна страницата и попадна на заглавието: „Престъпления, фантоми и къщи, обитавани от духове“. Обърна няколко страници, като реши, че е по-добре да не чете подобна глава, но любопитството й надделя и тя започна отначало. Най-напред й се стори, че няма нищо по-увлекателно от списъка на видните личности в началото на главата. Авторът беше издирил известен брой истории за обитавани от духове къщи и ги беше разказвал с простичък, цветист стил. Призракът на една монахиня без глава в един „чифлик“ в Лексам Гардънс; две сестри, които се самоубили в една къща на Пемброк Плейс и които виждали след това да се разхождат хванати за ръка по време на пълнолуние; „бащата на семейството“ от Едуардс Скуеър, който през 1912 година, обсебен от духа на своя луд прадядо, се обличал екстравагантно според модата от миналия век и стигнал дотам, че убил всичките си деца. Джулия четеше с отегчение тези истории. После едно изречение и един адрес я накараха да подскочи: