Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Това е хубаво — отвърна тя, заби пръст в разтопения шоколад и го облиза. — Може би вече е време да опозная истинския Хамптън Конрад…

Хам се запита каква линия на поведение трябва да възприеме по отношение на тази необикновена жена. Тя притежаваше лице и тяло, които несъмнено биха ангажирали вниманието му в продължение на обичайните шест месеца, но любопитното в случая беше друго — привличаха го по-скоро умствените, а не физическите и качества.

Това беше ново за него, в душата му се появи искрена изненада. Макар и отлична ученичка и студентка, жена му притежаваше онази лишена от практическо приложение интелигентност, която често се оказва напълно чужда на реалния живот. А за интелигентността на любовниците си никога не беше мислил, тъй като беше прекалено зает с опознаване на физическите им прелести. Дори през ум не му беше минавало, че подобни жени могат да му предложат нещо извън плътската наслада…

В съзнанието му се появи един неприятен спомен. Преди години беше пипнал майка си в леглото с двадесет и осем годишния административен помощник на Торнбърг. Всъщност те изобщо не бяха в леглото, а практикуваха някаква смайваща сексуална акробатика в широката римска вана… И до днес Хам не можеше да възприеме гледката на собствената си майка, гола и ангажирана в странен сексуален акт с непознат човек.

Той ме докара дотук , оправдаваше се по-късно тя, обляна в сълзи. Баща ти няма сърце, няма душа, мисли единствено за себе си. Какво друго можех да сторя? После, разбира се, горещо го помоли да не казва на баща си… А Хам, забравил за момент думите на Торнбърг, след като застреля великолепния лъв по време на африканското сафари, обеща… Седмица по-късно без никаква причина преби от бой един от съучениците си и едва тогава разбра колко гняв се е натрупал в душата му. Веднага след като напусна кабинета на директора, вдигна телефона, обади се на баща си и му разказа всичко.

Години по-късно разказа случката на Джейсън Йошида. Бяха пияни до козирката, по средата на поредния си разюздан маратон. Лесно е да простиш грях на външен човек , беше коментарът на японеца. И напълно невъзможно, когато става въпрос за член на семейството ти.

— Вече сме в открито море, следователно бихте могли да ми разкажете за продължителността на пътешествието — обади се Марион.

От начина, по който го каза, Хам разбра, че има предвид Виетнам.

— Беше прекалено дълго — въздъхна той, намали скоростта и механично прецени разстоянието, което ги делеше от светлините на близкото военно летище. Пред тях бяха Пойнт Лукаут и Танжиер Айлънд — любимо място на баща му и вездесъщата Тифани… — Откъде разбрахте, че съм бил във Виетнам?

Тя сви рамене по начина, по който го правят мъжете — хладно и самоуверено.

— От фигурата ви. Моряците имат едно много точно определение за хора като вас: пружинки. Вие сте човек-динамит.

— А вие познавате доста такива хора, така ли?

— О, все още е рано да проявявате ревност!

— Ревност ли? — учуди се той. — Това са пълни глупости! — Но още докато изричаше тези думи, със смайване установи, че действително изпитва ревност. Направи нескопосан опит да прикрие обзелото го неудобство и рече: — За да отговоря конкретно на въпроса ви, ще кажа, че това пътешествие едва ли може да се измери по общоприетите способи… Бях там и това е достатъчно.

— Разбирам.

Хам изпита странната, неподплатена с факти увереност, че тя наистина разбира. Пропъди натрапчивите спомени от главата си и подхвърли:

— Доста добре познавате Америка за една англичанка…

— В много отношение Англия е едно тъжно място за живеене — отвърна Марион. — Имам предвид градовете, състоянието на икономиката, жизнения стандарт… Освен това аз не мога да свикна с така нареченото добро възпитание, в това отношение приличам на баща си… — от устата й се откъсна тих смях: — В замяна на това мама и сестра ми са възпитани за две семейства като нашето. Истински сноби! — Очите й блестяха в сумрака на кабината, червено-зелените сигнални светлини на носа хвърляха отблясъците си по тъмната й коса. — Но въпреки „доброто възпитание“ в семейството ми, аз изпитвам искрено възхищение към бруталността и твърдоглавието на американците… Мой идол е Теди Рузвелт, бях дълбоко привлечена и от авантюрата ви във Виетнам, където нахлухте като каубои с размахани пищови в ръце. Неприятностите ви дойдоха с решението да останете там, а то явно беше предизвикано от воинската ви гордост… Пълна глупост! Гордостта е сестра на глупостта, нали така беше? В крайна сметка това обаче няма никакво значение… Аз самата съм израснала в Ирландия и затова знам какво е война. Но младостта не ми позволяваше да изпитвам страх. Когато човек е млад, той обикновено не мисли за смъртта дори когато се намира на косъм от нея…