Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

И тъй, Хам се оказа в „процес на дебнене“ — както беше споделил с Джейсън Йошида. Току-що се беше завърнал от среща с него, проведена в „Оксидентъл Грил“ — едно от любимите му заведения. От участието си във войната беше научил, че понякога е най-добре да градиш стратегията си на обществени места, където проблемите със сигурността автоматически отпадат. А и заведението със своя старомоден дървен барплот и снимки на изтъкнати граждани на Вашингтон по стените събуждаше в душата му едно особено изострено чувство по отношение на американската история. Именно тук през 1962 година се бяха състояли историческите срещи на руската дипломация с кореспондента на телевизионната компания ABC Джон Скейли, избран от тях за посредник при разрешаването на Кубинската криза. Впоследствие администрацията на Кенеди назначи Скейли за свой посланик в Обединените нации.

Тема на разговора му е Йош беше ефективността на Улф Матсън, за когото Торнбърг продължаваше да твърди, че е най-подходящ за планираното проникване в „Забранените мечти“. Дълбоко в себе си Хам не беше съгласен с това мнение, но не желаеше открита конфронтация с баща си, въпреки настояванията на Йош. От друга страна, знаеше, че Йош рядко греши в преценката си за хората. След като казва, че от Улф Матсън го побиват тръпки, значи действително има основание за лошите си предчувствия. Хам не се вълнуваше особено от факта, че е попаднал в клещи между волята на баща си и инстинкта на най-близкия си съветник, но общо взето имаше повод за тревога.

Отърсил се от неспокойните мисли, той напусна приятно затъмнения салон на ресторанта и пое по стълбите, водещи към фоайето на хотел „Уилард Плаца“. На площадката до входа стоеше една жена с такава смайваща красота, че Хам бързо забрави за проблемите си. Ръката й докосваше бронзовия парапет, главата й беше вдигната към лицето на Харис Патерсън — един от младшите съдружници на юридическата кантора „Халбъртън, Маккинли и Робъртс“, от чиито услуги Хам се ползваше отдавна. Дъг Халбъртън беше стар приятел на баща му, но със самия Патерсън той се познаваше съвсем бегло… Адвокатът извади някакъв документ, жената кимна разсеяно, сложи подписа си под него и бавно заслиза по стълбите, право срещу Хам, предлагайки му възможността да я огледа на воля.

Косата й беше гъста и черна като катран, очите й бяха бледозелени, с блясъка на прекрасни изумруди. Лицето й беше овално, с широка уста и леко издължен нос — точно от онзи тип, който привличаше Хам. От цялата й осанка се излъчваше хладна решителност, човек оставаше с чувството, че тази жена не се предава лесно. Същевременно й липсваше онази бруталност, която притежават жените, принудени да си пробиват път с лакти сред егоистичния мъжки свят…

Има лице, което те предразполага да потърсиш близостта й рече си той. И от това лице се излъчва онази особена, привлекателност, която те кара да мислиш, че зад блестящата фасада има и нещо повече от дълги бедра, безупречен бюст и гъвкава фигура…

— Извинете — обади се той, когато жената се изравни с него. — Това не е хотел „Хей-Адамс“, нали?

Тя се засмя и той потръпна от удоволствие. Вече беше сигурен, че предчувствията му са били верни.

— Шеги ли си правите?

Говорът й беше мек и напевен, с онова замъгляване в окончанията на думите, което е характерно за възпитаниците на елитни британски колежи. Хам го намери за очарователно.

— Вие ще кажете — усмихна се той.

Тя спря на стъпалото срещу него и нерешително прехапа устни. Под разкопчаното палто се виждаше тъмносиньо ленено костюмче, скромна, но изящна огърлица от перли, на ушите й се поклащаха златни обици. На дългите бронзови пръсти не се виждаха пръстени.

— Ами ще кажа, че са шеги — отвърна най-сетне тя. — Съвсем нямате вид на човек, който се е изгубил…

— Това може и да не е съвсем вярно — рече Хам…

— Вашингтон често ми докарва световъртежи, понякога имам чувството, че всички хотели са еднакви…

— Е, тук вече прекалихте — усмихна се жената. — Дори пришълец като мен може да направи разлика между „Уилард“ и „Хей-Адамс“…

— Наистина ли? А кога за последен път сте била в „Хей-Адамс“?

— Уф, трябва да има години оттогава — направи гримаса жената.

— Искате ли да му хвърлите един поглед?

— Откъм фоайето или от някоя стая?

— Сама ще решите.

— Съжалявам — поклати глава тя. — Някои хора все пак трябва и да работят…

— С какво се занимавате?

— Правя проучвания за своята компания, казва се „Екстант Експорт“… Централата ни е в Лондон, но имаме клонове в Торонто, Брюксел и Вашингтон… Често идвам тук, но за пръв път попадам на такова отвратително време…