Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Е, такъв си е Вашингтон — поклати глава Хам. — През лятото е още по-зле, ако това може да ви бъде утеха…

— Чувала съм — кимна жената и протегна ръка: — Името ми е Марион Сейнт Джеймс… В него има и още няколко съставки, но предпочитам да ги съкратя…

Хам стисна ръката й и се представи.

— Преди малко наистина се пошегувах — рече. — Но сега ви предлагам да направим заедно една обиколка на града. Имам възможност да ви покажа някои забранени места — например залата за спешни заседания на Пентагона…

— Би било чудесно, но няма да мога — поклати глава тя. — Програмата ми е доста натоварена.

— Тогава да вечеряме заедно?

— О, но аз…

— Имам идея как да се справим с отвратителното време — прекъсна я той. — Ще вечеряме на моята яхта. Заливът Чесапийк е милостив към гостите си, дори по това време на годината…

— А вие с какво се занимавате, господин Конрад?

— Приятелите ме наричат Хам. Съветник съм в Министерството на отбраната.

— Аз не фигурирам сред вашите приятели, господин Конрад — усмихна се жената. — И добре забелязвам как превишавате разрешената скорост… Такива сме си ние, англичаните… Хладни и затворени.

— Не мога да ви приема като типична англичанка…

— Защото не съм такава — отвърна Марион. — В колко часа ще се срещнем?

Хам беше очарован от прямотата й. Това си беше типично американска черта, а той от опит знаеше, че повечето европейци предпочитат обиколните маневри. Което съвсем не означаваше, че разбира и одобрява подобна тактика. Предпочиташе прямотата, тя му действаше освежаващо и възбуждащо. Особено след годините, прекарани сред японци, за които увъртането и стриктното придържане към конфуцианския принцип никога да не казваш „не“ сякаш се беше превърнало в главна цел на живота…

Над залива се стелеше гъста мъгла, дори сигналните светлини на брега изглеждаха някак размити и неясни. Марион носеше вълнен панталон в шоколадов цвят и късо доматеночервено яке със златен кръст, избродиран в лявата част на гърдите. Хам имаше чувството, че под него няма абсолютно никакви дрехи. Ярките тонове контрастираха изцяло на облеклото й през деня, едновременно с това подчертаваха още повече цвета на очите й, правеха я да изглежда някак по-близка и земна…

— Донесох горещ шоколад и сладкиши — заяви тя, след като се качи на борда, пусна книжната торба на полираните дъски и избухна в смях, забелязала смаяното изражение на лицето му. — Само не казвайте, че благодарение на акцента ми сте стигнали до заключението, че любимата ми храна е… чакайте да видим… — езикът й изскочи и облиза изпръхналите устни: — Нещо от сорта на ледена водка и пушена есетра…

— Исусе! — възкликна Хам, вече наистина объркан. — Точно тези неща сложих в хладилника!

— Човек се учи, докато е жив, господин Конрад — отвърна тя и се зае да разпечатва опаковките с течен шоколад от „Хародс“. — Какво ще пиете? — Държеше се така, сякаш цял живот не беше слизала от яхта. Стоеше леко разкрачена, готова да поеме люшкането на палубата.

— Това, което и вие — отвърна Хам.

— Значи горещ шоколад — отсече тя. — Да ви се намира мляко?

— В хладилника — отвърна Хам, изгледа я продължително и добави: — Доколкото виждам, яхтите не представляват новост за вас…

— Точно така. Баща ми е корабостроител, прави само първокласни ветроходни съдове от тиково дърво. Вземаше ме със себе си винаги, когато му се откриваше шанс да покаже умение с платната. — Приготви горещия шоколад с точни и икономични движения, после последва Хам в кабината за управление и остана да гледа маневрите му към тесния канал, който разделяше пристанището от водите на залива. — А вие сте си истински военен, нали? Личи си по стойката ви…

— Искате да кажете, че съм глътнал бастун ли? — вдигна вежди той, после мрачно добави: — Май сте подведена от начина, по който ви се натрапих, и вероятно ме вземате за някакво фалшиво конте…

— Все още е рано да преценя, господин Конрад — усмихна се Марион.

— И кога най-сетне ще престанете да ме наричате „господин Конрад“? — въздъхна Хам и отпи глътка от горещата течност.

— Когато станем приятели.

Хам внимателно я изгледа.

— Често ли приемате покани от непознати за разходка с яхта?

— Разбира се — без следа от колебание отвърна тя. — Не само от непознати, но и от врагове!

— Горките ви врагове!

— Е, сега не сте искрен… Все още не ме познавате достатъчно, за да правите подобни преценки…

— Добре, признавам, че току-що потопихте и последното ми торпедо — въздъхна с примирение Хам.