Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Не, Достопочтена майко — потръпна леко Евън. — От събраните улики стигам до заключението, че някой използва Вакаре и е готов да го пожертва. Вече знаем за тесните му връзки с фамилията Конрад, но също така знаем, че позицията му съвсем не е водеща…

Достопочтената майка се разшава като някакво гигантско насекомо.

— Хайде, разкажи ми и останалото — глухо рече тя.

— Мисля, че вече го знаете, Достопочтена майко.

— Разкажи ми! — внезапно изкрещя старицата и в гласа й прозвуча такава ярост, че дори Евън, която я познаваше по-добре от всички (вероятно с изключение само на Минако), потръпна от ужас.

— Добре — кимна тя с леко разтреперан глас. — По всичко личи, че Вакаре е манипулиран от Минако Шиан. Тя е истинският предател.

Улф и Шика се върнаха в катафалката, той почти се строполи върху седалката до шофьора.

— Какво стана с теб? — попита Шика. — Излязох от ресторанта, но ти вече беше изчезнал.

— Видях мотора на Сума и отидох да го обезвредя отвърна Улф.

— Вероятно го е използвал за примамка — подхвърли тя.

След всичко, което се случи, не можеше да не се съгласи с думите й.

— Уби ли го?

— Не — поклати глава Улф. — Усети, че идваш и избяга… — Какво долови в гласа й? Нима беше загриженост за Сума? Беше твърде изтощен, за да обсъжда подобна вероятност.

Напълниха резервоара догоре и продължиха на североизток. След около час стигнаха на десетина километра от летище „Логън“, отбиха сред храсталаците и изключиха мотора. Шика му предложи отново да легне в ковчега, но на него отдавна му беше дошло до гуша от зловещия сандък. Притиснаха се един до друг, прегърнати като любовници. Улф напразно стискаше очи, сънят упорито не идваше. Чувстваше присъствието на Шика до себе си като навита на кълбо змия. Измъкна се от прегръдката й и се облегна на стената на линейката. Остана така, вперил поглед в спокойното й лице.

В душата му отново изплуваха старите подозрения, пак се сети за змията. Тръсна глава, сякаш искаше да прогони илюзиите от съзнанието си. Дали се беше сблъскал със Сума пред онзи крайпътен ресторант, дали той го беше подмамил към потока? Или пък всичко е дело на Шика, която изкусно му е внушила образа на Сума, за да не бъде заподозряна?

Вероятностите нямаха край, тялото му започна да се разтърсва като от маларичен пристъп. Имаше чувството, че е в средата на огледален лабиринт и една погрешна стъпка е достатъчна, за да събори цялата конструкция върху главата си. Никога през живота си не беше изпитвал такъв ужас, дори нощните престрелки по улиците на Ню Йорк му се струваха детска играчка в сравнение с това, което усещаше в момента.

Стисна зъби, сигурен, че тракането им ще я събуди. Изпита ужас при мисълта, че тя ще отвори очи и ще го види в такова състояние. После се зае да обмисля възможността за бягство. Никога през живота си не беше бягал от опасността, но сега нещата бяха съвсем други. Намираше се в окото на страхотен циклон, дори не можеше да си представи докъде се простира той. Какъв избор имаше? Глупав въпрос. Прекрасно знаеше, че избор няма и трябва да върви напред и само напред, към неизвестното бъдеще.

Избърса потното си лице с трепереща ръка и с мъка потисна желанието си да изскочи от катафалката и да побегне накъдето му видят очите. После лошият миг отлетя, той затвори очи и потъна в дълбок сън. В съзнанието му продължаваше да се полюшва нейният образ.

Събуди я на разсъмване, поделиха си млякото и шоколадовите бонбони, които Шика беше купила в магазина на 7–11, после потеглиха към летището.

Оставиха катафалката на паркинга за продължителен престой, качиха се на вътрешния автобус и се насочиха към терминала за международни полети. Часът беше едва шест и половина, но времето вече беше горещо и задушно.

В седем и четиридесет излетяха за летище „О Хеър“ край Чикаго, на борда на самолет на „Нортуест“. Там имаха час и половина престой — време, предостатъчно, за да се чуди как Сума е успял да ги проследи през целия Масачузетс и къде ли се намира в момента. Време, предостатъчно, за да се окъпе отново в студена пот, спомняйки си зелената светлина в очите на Сума и пламъците, обхванали тялото на Боби Конър горящата Кати, бездиханния Джонсън Аманда, потънала в локва от собствената си кръв…

Свръхестествената сила, която го беше захвърлила с главата надолу през онази капандура, оживелите тръби в склада, демонът в горския поток…

Сума…

После се качиха в огромен Боинг-747, който тромаво се насочи към пистата за излитане. Улф изчака загасването на лампичката, разкопча колана и тръгна на разходка, внимателно изучавайки лицата на пътниците. Сума го нямаше. Доволен от обиколката, той се върна на мястото си, затвори очи и се унесе. Всъщност не беше точно унасяне. Състоянието му по-скоро приличаше на сън наяве — сякаш в гърдите му работеше мощен генератор. Усещаше промените в тялото си, но нямаше представа какво му носят те. Започна да „кипи“, както казваше Белия лък… Тоест отделяше мисълта от тялото си.