Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Дънкан включи портативната апаратура за измерване на радиацията, но всичко беше в нормалните граници. Труповете се валяха навсякъде — пред опожарените колиби, в овъглените им вътрешни помещения, направо на улицата… Край тях се забелязваха остатъци от оръжие, но самите трупове бяха неузнаваеми. Торнбърг чу Улф да пита кхмерите какви са тези хора — виетконг или кхмери…

— Има и от двете народности — отвърна намръщено един от кхмерите. — Виетконг обичат да нападат граничните селца, защото мислят, че сред кхмерите ще бъдат в безопасност…

Колко въпроси остават без отговори, помисли си Торнбърг. По всичко личеше, че това село е унищожено от напалм, но във въздуха липсваше характерната миризма. А през нощта цареше пълна тишина, макар че на половин километър от подобна касапница би трябвало да чуят както воя на реактивните двигатели, така и трясъка на експлозиите.

Торнбърг направи знак на Дънкан и лаборантът свали раницата с инструментите от гърба си. Разтвори брезентовите калъфи и сръчно се залови за работа. Задачата му беше да събере проби от колкото е възможно повече човешки органи — кожа, тъкани, черен и бял дроб, кости и мозък, сърце и гръбначен стълб… Материал имаше предостатъчно — мъже и жени на различна възраст, невръстни дечица. Пробите влязоха в специални епруветки от нечупливо стъкло, от които беше изтеглен въздухът. Запечатани бяха с дебели гумени тапи. Дънкан постави етикет на всяка от тях и акуратно ги подреди в раницата си. Торнбърг неотклонно го наблюдаваше.

Улф гледаше и мълчеше. После подкани кхмерите за задължителната патрулна обиколка на опожареното село. Добрият войник никога не задава въпроси, усмихна се вътрешно Торнбърг. Но знаеше, че Улф скоро ще обработи получената информация и ще си направи съответните заключения.

Минути по-късно ги връхлетя артилерийската канонада. Брик и Дънкан загинаха още при първите експлозии на виетконгските мини, а Торнбърг така и не узна съдбата на тримата кхмери. Дали бяха убити, пленени, или просто бяха изоставили мисията на произвола на съдбата? Така е на война, въздъхна в себе си той. Много въпроси остават без отговори. Човек никога не знае какво става в момента, какво ще стане в бъдеще, още по-малко — какво вече е станало… Или приемаш това лишено от всякакъв смисъл състояние на нещата, или полудяваш…

Бомбардировката беше много интензивна. Торнбърг изгуби зрението си и нямаше никаква представа какво да прави и как да се предпази. Улф обаче запази присъствие на духа. Вдигна раницата с пробите, хвана ръката му и го повлече към вътрешността на Камбоджа, далеч от снарядите, които злокобно свиреха във въздуха. Тогава за пръв път изпита странното чувство, че е в пълна безопасност, че двамата с Улф се намират в бронирана черупка, недостижими за мини, снаряди и куршуми, напълно откъснати от войната.

На първата почивка Улф поиска обяснения. Стори го въпреки предупреждението на генерал Крос да не задава излишни въпроси. А самочувствието на Торнбърг отдавна беше отлетяло, на практика беше уплашен до смърт. Суровата действителност на войната прогони от душата му чувството за всемогъща безнаказаност. Улф вече знаеше, че Торнбърг не е никакъв Джон Уейн и от този момент нататък ще бъде напълно зависим от него. Ето защо Торнбърг му разказа това, което счете за необходимо. Още повече че Улф беше проявил невероятна интелигентност и вече знаеше малко или много какво е състоянието на нещата: знаеше, че Торнбърг и Дънкан са цивилни, че мисията е по-скоро научна, отколкото военна операция, че търсят някаква нова и неизвестна форма на радиационно облъчване…

Торнбърг сподели с него, че са тук за проверка на няколко доста странни разузнавателни съобщения, предадени от кхмерите Серей. Отначало Генералният щаб ги отхвърлил като несъстоятелни, но същите данни започнали да се появяват и в рапортите на пилотите от ескадрилата към Пета дивизия на Специалните части, която била ангажирана с НБО — нестандартни бойни операции, в района на виетнамско-камбоджанската граница. В крайна сметка тези рапорти стигнали до бюрото на генерал Крос — командир на Шеста дивизия на Специалните части, по-известна сред своите членове като дивизия „Омега“.

— Чакай малко! — моментално го засече Улф. — Шеста дивизия няма!

— Точно така, няма — кимна в знак на съгласие Торнбърг.

— За какво тогава говорим? За шпиони?

— Всички сме служители на американското правителство, нали? — вдигна вежди Торнбърг. — Останалото е без значение.