Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Да, сър, разбирам.

Генералът доволно кимна с глава.

— За теб имаме една особена, изключително опасна мисия — продължи той. — Толкова опасна, че дори Генералният щаб не смее да я осъществи. — Очите му пробягаха по лицето на всеки от присъстващите, после отново се спряха на Улф. — Изборът падна върху теб, синко. Хората в тази стая са единствените, които знаят, че тази мисия ще бъде осъществена. Те са и единствените, които разбират нейната важност…

Улф вдигна глава.

— След като аз не разбирам важността на тази мисия и след като Генералният щаб я счита за прекалено опасна, стигам до заключението, че нямам друг избор, освен да приема — спокойно рече той.

— Имате такъв избор — обади се Торнбърг, искрено възхитен от поведението на този офицер. Очите на Улф се преместиха върху лицето му, Торнбърг видя отражението си в зениците му и почти физически усети тежестта на този поглед. — Мисията е от такъв характер, че ние нямаме право да издаваме заповед за нейното довеждане докрай.

— А вие сте?

— Казвам се Торнбърг Конрад Трети. Достатъчно е да знаете, че аз съм архитект на цялата операция.

— Това е вярно — обади се за последен път генерал Крос. — Искам да ти напомня, че няма смисъл да задаващ излишни въпроси. Всички тук сме на мнение, че ще ти бъде достатъчно да знаеш само най-необходимите неща — надигна се, заедно с него скочиха и помощниците му. — Сега ви оставям… — насочи се към душната жега навън, следван на почтително разстояние от частната си гвардия.

— Да разбирам ли, че имате двойствен подход към изпълнението на воинския си дълг? — попита Торнбърг, когато останаха сами.

Улф вдигна глава и видя черното дуло на офицерски колт 45-и калибър, насочено право в гърдите му.

Виетнам, дяволската паст на войната. Подобно на кръвожаден звяр тя захапваше младите момчета и ги изплюваше мъртви или осакатени за цял живот. Жесток звяр, който Торнбърг все по-трудно понасяше и все по-малко разбираше…

Десетилетия по-късно Торнбърг Чакала щеше да се заеме със задачата да установи точно колко младият Торнбърг е мразел войната. Всеки ден наблюдаваше как бъдещето на родината му чезне в оризовите нивици на тази чужда земя. Войната не бива да бъде неразбираема — това го пишеше във всеки учебник по история. Но тази война никой не разбираше, това беше просто невъзможно. И в това се съдържаше нейното проклятие. Човек би могъл да я понесе — много бойци доказаха това на практика, — но никой не можеше да открие смисъла й.

В Камбоджа беше същото. Откровено казано, там той въобще не си направи труда да разсъждава. Опиянен от чувството за власт, той се радваше на факта, че може да върти на пръста си фигура като генерал Крос и нищо повече не го интересуваше. Крос нямаше друг избор, но ако Торнбърг имаше капка разум в главата си, той несъмнено би трябвало да съжалява този мъж. Но вместо това злорадстваше и изпитваше опиянение от възможността да заповядва на един генерал и да получава от него всичко, което поиска.

В крайна сметка прав беше именно Торнбърг. Крос беше незначителна фигура, пионка без тежест.

Азиатската нощ беше непрогледна.

Улф приземи самолета ОВ-1Б „Мохоук“ отвъд фронтовата линия. Беше странен на вид летателен апарат, взет на заем от Първа въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в района на Ан Кхе. Седемчленният екипаж бързо слезе на земята.

Освен Улф в него влизаха сержантът от Специалните части Брик, когото генерал Крос настоя да включи в операцията като телохранител на Торнбърг, личният медицински лаборант на Торнбърг Дънкан с полева лаборатория в пълен комплект, както и трима кхмери от племето Серей, които бяха израснали точно в онзи район на Камбоджа, от който се интересуваше Торнбърг.

Впоследствие, по време на тежкия поход през границата, всички тези хора бяха избити от виетконг, живи останаха само Торнбърг и Улф.

Но целта беше постигната и Торнбърг получи това, което искаше.

Утрото на втория ден от мисията беше ясно, във въздуха се издигаше висок стълб дим, който стоеше неподвижен като въже в ръката на факир. Беше близко, на по-малко от километър от мястото, където беше нощувала групата. Скоро бяха там и установиха, че димят останките от голямо село. Тук-там огънят още бушуваше — бял, ярък, неукротим. При изключително влажния въздух това беше невъзможно за обикновен пожар. Което означаваше, че селото е било подпалено с напалм. Като потвърждение беше и тежката миризма на изгоряло човешко месо, която висеше над цялата долина.