Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

В стаята беше тихо. Жената, която стоеше до прозореца и гледаше с копнеж към мрачната през зимата градина, не се обърна, не зададе въпроса, който всеки от останалите би задал.

Дълго време остана в това положение, после най-сетне се обърна и златистите й като на тигър очи се спряха върху Евън:

— Имаш ли новини от сина си?

— Да, Достопочтена майко — кимна Евън. — Научавам, че просперира и е добре.

Достопочтената майка се приближи и коленичи до Евън. Беше облечена в златисто кимоно, на широките ръкави бяха избродирани сребърни чапли. На предната му част имаше черни кръгове — символ на „Черният кинжал“.

— Каза ли ти, че изпитва носталгия по дома?

— Не.

— Той е далеч, вече дълго време не се е прибирал… — Дългата гарвановочерна коса беше вдигната над високото чело, а отзад беше завързана на дебела конска опашка. — Съобщи ми, че работата му скоро приключва. И това е добре, тъй като имам предчувствието, че тук скоро ще имаме нужда от него…

— Но Нишитцу…

— Остави го Нишитцу — прекъсна я Достопочтената майка. — Той е зает с мъжките си игри… — на лицето й се появи усмивка: — Направо съм смаяна от увереността му, че държи под контрол „Тошин Куро Косай“! Всъщност така и трябва да бъде. Вече десетилетия наред поддържаме тази илюзия, малцина са хората, които знаят истината — ти, синът ти, Минако… — Извърна глава, сякаш се вслушваше в някакви тайнствени звуци, после леко въздъхна: — Разкажи ми за предателя.

— Историята е доста интересна — започна Евън. — Хванах една нишка, която ме отведе до Шото Вакаре.

— Нишката е била тънка…

— Да, Достопочтена майко.

— Но опазването й от скъсване все пак не е било невъзможно…

— Не и за мен.

— Разбира се — промърмори Достопочтената майка, после остана неподвижна като муха на стъкло. — И по твое мнение Вакаре е предател, така ли?

— Вакаре ни предава — кимна Евън.

— Ти откри кодираната факс машина в апартамента му.

— Да.

Достопочтената майка кимна, сякаш доволна от изпълнителността на Евън.

— Но знаеш, че не сме предавани посредством нея…

— Зная, разбира се. Отдавна сме открили източника на кодираните съобщения до него и ги държим под контрол.

Достопочтената майка отново кимна с глава и попита:

— Как тогава ни предава?

— Като всеки мъж и Вакаре обича да се оплаква на проститутката си. Но Мита ми съобщава всичко. Длъжна е, защото именно аз спасих баща й от лапите на Якудза. Дължеше им много пари… — Светлите очи на Евън пламнаха: — Много скоро Вакаре ще доведе Южи Шиан в „Забранените мечти“ и ще го превърне в един от нас… Обещал му е да се бори срещу ръководството на „Черният кинжал“ и му е казал, че го привлича именно с тази цел…

Евън знаеше всички легенди, които се носеха за Достопочтената майка, включително и онези, за които никой не смееше да говори. Беше родена и израснала в „Забранените мечти“ — това беше нейният свят, а Достопочтената майка беше единственият човек, който проявяваше грижи за нея. Лицето на по-възрастната жена се вкамени и Евън си спомни една от легендите — поддържала косата си толкова дълга с една-единствена цел — при нужда да удуши с нея някой от любовниците си.

— Сигурна ли си, че това е предателство? — попита Достопочтената майка. — Може би Вакаре нарочно е казал това, за да примами Южи към нас…

— В началото и аз мислех така — отвърна Евън. — Но Вакаре е предложил на Южи участие в организацията, без да споделя тайните на Оракула…

— Съмнявам се, че Южи може да устои на нашите… хм… методи… Разполагаме с доста интересни нововъведения…

— Все пак мисля, че има и по-добри начини — държеше на своето Евън. — Минако не ни каза къде е скрит Оракула, но аз вече го открих… Хирото, зетят на Южи, беше достатъчно любезен да ми го покаже.

Достопочтената майка се намръщи:

— Постъпила си неблагоразумно! Не би трябвало да му се разкриваш! Ако отиде да говори с Южи…

— Това не е възможно — поклати глава Евън и постави малко книжно пакетче в скута на по-възрастната жена.

Достопочтената майка изчака да отстрани хартията, втренчи поглед в предмета, на лицето й се появи усмивка на облекчение.

— Постъпила си умно, мила моя — прошепна тя. Очите й бяха затворени, главата й кимаше на неизвестни мисли. После ръката й рязко се протегна и взе предмета: — Мисля, че това скоро ще ми потрябва! — очите й се отвориха, косата й изведнъж заприлича на тъмна каска: — От всички улики, които си събрала, ти стигаш до заключението, че Вакаре е предател.