Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Усети как напрежението на Марион нараства, но запази безизразността на лицето си.

— Искаш да кажеш, че е искал нещо от мен?

Той кимна с глава.

— Което не означава, че не те е харесвал. Напротив, аз съм сигурен в обратното. Но на стената в кабинета му има няколко животински глави — скъп спомен от африканско сафари. Тях също ги харесва… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Трофеи.

— Точно така, думата е подходяща…

Марион довърши кафето, чашата й моментално беше допълнена. Хам благодари на келнерката, обръщайки се към нея по име.

— В началото Торнбърг прояви интерес към оръжейните ни доставки. И защо не? В този бизнес се печели много, особено ако имаш достатъчно мозък да си прибереш парите и да изчезнеш, преди някой да реши, че е време да ти вкара куршум в главата, да прикрепи пластичен експлозив към колата ти или пък да те издаде на съответните митнически власти…

За него подобни рискове не съществуваха, разбира се. Той просто ни отпускаше оборотен капитал, срещу който получаваше част от печалбата. Всички бяха доволни. С течение на времето обаче започнах да подозирам, че губи интерес и вниманието му е насочено другаде…

Един ден ме покани на обяд. Заведе ме в онзи баровски кънтри клуб, забравих му името…

— Магнолия Теръс.

— Точно така. Великолепно място, изпълва те със страхопочитание. Вероятно това е причината, поради която кани гостите си там… Но обядът беше съвсем делови. Той искаше да знае дали „Екстант“ се занимава и с друга контрабанда, извън оръжието и мунициите. Бях му споменала, че от време на време задоволяваме специалните изисквания на част от клиентите си. Той искаше да знае какви точно са те. Обясних му — жени, лекарствени препарати, коне и още куп подобни неща… Интересът му рязко се повиши.

Марион взе една лъжичка от пекановия пай в чинията си, преглътна я с помощта на кафето и бутна останалото по посока на Хам. Загледа го как полива парчето със сладолед и лакомо го поглъща, в очите й се появи особен израз.

— Според мен Торнбърг завижда на начина, по който унищожаваш храната — промълви тя. — Това съща му напомня за старостта…

— Никога не ми е хрумвало подобно нещо — спря да дъвче Хам.

— Сега вече го знаеш и може би ще ограничаваш апетита си в негово присъствие. — Той замълча, челюстите му продължаваха да действат. — У теб съществува характерният синовен стремеж да задоволяваш желанията на баща си… Но в случая баща ти се казва Торнбърг Конрад Трети — човек, който едва ли някога е бил доволен от действията на себеподобните си.

— Какво искаш да кажеш?

— Само едно — приведе се напред Марион. — Никой не може да задоволи изискванията на Торнбърг, никой не може дори да се доближи до стандартите му. Затова е безсмислено да се опитва… Всъщност не безсмислено, а направо глупаво! Защо трябва цял живот да преследваш недостижима цел? Защо трябва да правиш отчаяни опити да бъдеш негов човек, като можеш да имаш собствена идентичност?

— Нямаш право да задаваш такива въпроси — навъси се Хам. — Той не е твой баща.

— За което искрено благодаря на Бога. Амин.

Той рязко отблъсна чинията си.

— Смешно е да ме учиш как да управлявам живота си!

— Съжалявам — въздъхна тя. — Нямаш представа колко ми беше трудно да заговоря на тази тема… Мислех, че съм длъжна да…

— Единственото нещо, с което си ми длъжна, е да обясниш подробно какво бяхте намислили двамата с баща ми! — хладно я прекъсна той.

Над масата се възцари мълчание. От мюзикбокса заехтя звучен рап на Ем Си Хамър, откъм бара се разнесе силен смях. Хам погледна нататък, а Марион изпита подозрението, че вместо с нея, предпочита да бъде в компанията на онези съмнителни типове…

Прочисти гърлото си и очите на Хам се върнаха на лицето й.

— Торнбърг искаше да получава хора посредством услугите на „Екстант“ — промълви тихо тя.

— Не разбирам — свъси вежди Хам.

— Набирахме му хора — поясни тя. — Араби, цигани, скитници и пияници… Хора, от чиято съдба никой не се интересува.

Той се замисли, после вдигна глава:

— За какво му бяха?

— Никога не ми е казвал, а аз не бях толкова глупава да го питам.

— Къде искаше да му ги доставяш?

— Не мога да бъда сигурна за крайното местонахождение — въздъхна Марион. — Но всички несретници бяха изпращани на един и същи адрес, съгласно неговите изисквания… Клиниката „Грийн Бранчиз“ в околностите на Арлингтън, щата Вирджиния.

— Изпратихте ме да открия предателя и аз го сторих — каза Евън.