Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Да не би да имаш предразсъдъци?

— Не, но имам благоразумие! — тръсна глава тя и хвана дръжката — Спри колата, искам да сляза!

— Това едва ли е благоразумно — поклати глава той.

— Господи, Хам!

Той спря на номер 1100 на Флорида авеню, пред входа на заведение със затъмнени стъкла. Отгоре светеше неонова реклама, която гласеше:

„ПРИ БЕДНЯЦИТЕ“.

— Хайде! — подкани я Хам, слезе от колата и затръшна вратичката.

Марион втренчено го погледна над покрива на колата.

— Не те ли е страх, че ще я задигнат?

— Защо? Много хора се отбиват да похапнат тук…

— Силно се надявам, че знаеш какво вършиш — нервно се огледа тя.

Той се ухили, заключи колата и я побутна пред себе си. Отвътре заведението беше почти толкова тъмно, колкото и отвън. Миришеше на изгорели въглища, фалшиви лампиони от „Тифани“ висяха от покрития с ламарина таван, боядисан в черно. Стените представляваха панели от фалшива дървена ламперия, а подът беше покрит с мръсни плочки на черни и бели квадратчета, част от които липсваха, а други бяха напукани до неузнаваемост. Върху тях бяха разпръснати стърготини.

На дългия бар вдясно, покрит с листове поцинкована ламарина, зеленясала от лоша поддръжка, седяха пиячите. Имаха вид на хора, които не са напускали заведението от седмици, а може би и от месеци. Осветление нямаше, само огледалната стена зад редицата прашни бутилки отразяваше блещукането на слабите крушки от централните лампиони.

Марион усети как всички посетители извърнаха глава да я огледат. Моментално съжали, че е облечена в къса вълнена поличка и тънка копринена блузка. Сведе очи надолу и с внезапна свенливост установи, че зърната й ясно прозират през фината материя. Изведнъж й се прииска да е облечена в дълго до глезените палто…

— Маса за двама — рече Хам, когато се изравниха с едрия барман зад тезгяха. Никой не му обърна внимание.

Оттатък преградата се виждаха масите в основния салон, Марион с тревога установи, че сред посетителите няма нито един бял.

— Искам да се махнем от тук! — прошепна настоятелно тя.

— Не може да искаш подобно нещо — отвърна той, хвана я за лакътя и я побутна към малка масичка до стената вляво. — Тази ми изглежда добра… — Изтръска трохите от стола й, натисна я по рамото и тя седна. Той се настани срещу нея.

Марион се обади едва след като келнерката за трети път мина край тях, без да им обръща внимание.

— Ще ми кажеш ли защо ме отвлече и защо ме доведе тук? — попита тя.

— Заслужаваш си го, защото си лошо момиче — отвърна той.

На бара избухна шумен спор, Марион се принуди да изчака, докато ругатните затихнат.

— Обичам да съм лошо момиче — рече. — Но обичам и да знам защо ме считат такова…

Той най-сетне успя да улови погледа на келнерката и поръча нещо за пиене, после се извърна и закова очи в лицето й:

— Кажи сега как се запозна с баща ми!

Някой беше пуснал монета в мюзикбокса и заведението се изпълни от призивните ритми на Куин Латифа.

— Исусе, тръпки ме побиват тук!

— Хора като всички останали — сви рамене Хам.

— Чета вестници! — изгледа го тя. — Зная какво се случва в подобни свърталища!

Куин Латифа набра скорост, а Хам се надигна:

— Трябва да отскоча до тоалетната на „бедняците“ — извини се той. — Веднага се връщам.

Марион остана сама. Питиетата ги нямаше, келнерката се държеше така, сякаш тя изобщо не съществуваше. За разлика от мутрите на бара, които проявяваха жив интерес към това, което прикриваха тънката блузка и късата й поличка. Почувства се изоставена на непознат бряг, за пръв път в живота си попадаше на място, където е единствен представител на своята раса. С неудоволствие си призна, че това я притеснява. Виждаше нож или пистолет под сакото на всеки от опърпаните посетители пластмасово пликче с кокаин във всеки джоб… Какви глупости ми минават през ума, въздъхна тя и направи опит да се успокои. Но продължаваше да трепери.

Миг по-късно се надигна, взе чантичката и служебното куфарче от масата и се отправи към бара. Вървеше бързо и се опитваше да не забелязва враждебните погледи около себе си.

Тръшна се на едно свободно столче, изчака приближаването на бармана и попита:

— Бихте ли ми повикали такси?

Той я огледа с жълтеникавите си очи потърка мустаците си с мръсен показалец и неохотно промърмори:

— Телефонът не работи.

— Нямате ли автомат?

— И той не работи — промърмори онзи, златната обица с форма на куршум на ухото му леко се разклати. Челото му беше гладко избръснато, само на върха на темето му се виждаше кичур коса. — Ама и да работеше, все тая… Редовните таксита не идват тук, особено вечер… — дари я с широка усмивка, въздухът излетя през дупките на конските му зъби с остро свистене: — Не мога да ги обвинявам за това… Тук понякога става доста напечено… Моят съвет е да се върнеш на масата си…