Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Шика?

— Здрасти.

— Всичко наред ли е?

— Никой не ни следи.

Виждаше тила и зад волана. После главата й леко помръдна и очите й срещнаха неговите в огледалцето.

— Зад нас няма вишневочервен „Харли“, така ли?

— Няма.

Шика увеличи скоростта и започна да сменя платната на движение. След известно време намали, на устните й се появи усмивка.

— Нямаме опашка, вече можеш да бъдеш сигурен в това.

— Искам да напуснем града!

— А аз мисля да направя дори нещо повече — да напуснем страната!

— Ако ще летим, това не трябва да става от летище „Кенеди“ — промърмори той, докато прекрачваше облегалката и се настаняваше до нея.

— Съгласна съм — кимна тя и му направи знак да отвори жабката. Вътре имаше пакет салфетки и шишенце почистваща течност. — Ще отлетим от бостънското летище „Логън“. Всичко е подготвено.

Когато излязоха на магистралата, слънцето висеше ниско над хоризонта и сякаш намигаше иззад короните на дърветата, златисто и огромно. Улф почисти лицето си, но тялото му продължаваше да е сковано от засъхнала кръв. Вероятно беше задрямал, тъй като очите го смъдяха, а ярката светлина го дразнеше.

Шика отби в отклонението на един магазин от крайпътната верига 7–11. След няколко минути се върна, в ръцете й имаше бутилка кислородна вода, пакет памук и кутийка лейкопласт. Улф свали сакото и вдигна ризата си. Докато тя се занимаваше с почистване на раните му, той отвори втората торба, която беше донесла. Десет минути по-късно отново бяха на път, придържайки се в посока североизток, към Масачузетс.

— Трябва да хапнем нещо — обади се след около два часа Улф. — А после ще напуснеш магистралата и ще караш по второстепенните пътища. Така ще им бъде по-трудно да ни открият.

Шика мълчаливо се подчини. Излезе от първия изход, който се появи пред очите им, после подкара по тесен, изпълнен със завои път. Спря след десетина километра, видяла широкия паркинг пред старо крайпътно заведение.

Все още беше рано за вечеря, ресторантчето беше празно. Избраха си едно сепаре до прозореца, от който се разкриваше гледка към красиво езеро. Улф отскочи до тоалетната да измие остатъците от грима върху лицето си. После отвори торбичката, която Шика беше купила на магистралата, извади пяна и самобръсначка и се зае с гъсто наболата си четина. Скоро свърши, изплакна се и хвърли поглед в огледалото.

Кой съм аз, запита се той. В какво се превърнах?

Върна се в сепарето, пресуши голяма чаша с вода и поиска още. За ядене си поръча пържола с пържени картофи и зелена салата, докато Шика се задоволи със задушен ориз и варен боб.

Тя отиде до дамската тоалетна, после потвърди резервацията им по телефона. Улф плати сметката с пари в брой, погледът му неволно се насочи към близкия прозорец. И веднага видя огромния вишневочервен „Харли“, проблясващ с хромираните си части под лъчите на залязващото слънце. Прибра рестото и се върна на масата да остави бакшиш. Напълни шепата си с пликчета гранулирана захар и се насочи към изхода.

Откри мотоциклета в храсталака край паркинга, върху задния калник все още стоеше опушено петно, получило се от пламъка, с който Сума беше запалил Боби Копър.

Огледа се, космите на врата му настръхнаха. Къде ли дебне Сума? Развинти капачката и изсипа захарта в резервоара. Японецът доста ще трябва да се — потруди, за да използва отново този мотор, въздъхна със задоволство тон.

Шика го чакаше до входа на ресторанта.

— Видях Сума — съобщи му тя. — Оттатък, в гората…

— Да вървим.

Подминаха вишневия мотоциклет и се шмугнаха в храсталаците. Почти веднага откриха тясна пътечка, която се виеше навътре в гората, повърхността й беше обсипана със стърчащи коренища. Над главите им се издигаха смърчове и вековни буки, тук-там се виждаха сребърни ели и кедри.

Пътеката зави рязко наляво и започна да се снижава. Въздухът тежеше от влага. Вероятно наближаваме поток, каза си Улф. Постоянно се обръщаше и оглеждаше гората, но не забеляза нищо. Може би не ги следяха, но птичата песен беше толкова звучна, че не можеше да бъде сигурен в това.

— Той е навлязъл дълбоко в гората — спря на едно място Улф. — С всяка крачка напред се увеличава вероятността да попаднем в капан.

— Знам — отвърна Шика и също се спря. Стоеше напълно неподвижно, сякаш не дишаше.

Той знаеше какво диктува разумът, но страшно много му се искаше да пипне Сума и да се разправи с него веднъж завинаги. Най-странното беше, че Шика не обели нито дума за предстоящия полет и не го подтикваше да бързат.