Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Върна се в хола и се изправи пред Торнбърг.

— Няма ли да размислиш? — попита. — Това уби куп народ, то убива и Тифани…

— Моята кръвна група е различна от нейната — отвърна той със същия безизразен глас. — А и серумът е далеч по-рафиниран…

— И си убеден, че това има някакво значение? Че няма да има странични ефекти?

— Хайде, направи го!

Стийви се наведе, заби иглата в изпъкналата вена на вътрешната част на бедрото му и бавно натисна буталцето. Очите й не напускаха лицето му, защото знаеше, че странични ефекти винаги има, обикновено мимолетни, но винаги неприятни…

Той едва я изчака да свърши, тялото му подскочи като наелектризирано и бавно започна да се надига. Гърбът му се преви, вените на врата му изпъкнаха като въжета. Устните му се разтеглиха, разкривайки два реда стиснати зъби. Въздухът излиташе между тях с леко свистене, думите бяха тихи и завалени:

— Бори се!… Бори се срещу падането на нощта!…

Усещането за движение изчезна. Боботенето на мотора беше единственият външен звук, проникващ в черния мрак на ковчега и тон се хвана за него като удавник за сламка. Вътрешността миришеше на лепило за сатен и някакъв химикал за лъскане на месинговите ръкохватки, но не и на дърво.

Успя да различи някакви гласове и тялото му се стегна. Говореха двама мъже и една жена — несъмнено Шика. Сега, в началото, от нея зависеше много… После всичко щеше да се стовари върху него. Усещаш ли смъртта?

Острието на сгъваемия нож разряза окървавените му, втвърдени от пот дрехи. После Шика му помогна да облече едни тъмносин костюм на Моравия, който измъкна от вътрешността на катафалката. Той не я попита какво, по дяволите, търси тази дреха тук, просто не му пукаше.

След това му помогна да повдигне тежкия капак на ковчега и да се настани вътре. Приклекна до него и започна да маже ръцете му с бяла боя, върху лицето нанесе пласт погребален руж. Той неволно се запита дали същата процедура не е била приложена и върху Моравия, но стисна зъби и реши, че е по-добре да не знае.

— Какъв е смисълът? — попита по едно време той. — Принудят ли те да отвориш ковчега, моментално ще ме познаят.

— Няма — поклати глава тя и в очите й се появи зеленикавото сияние. „Макура но хирума“. Може би ще успее да им внуши да виждат това, което иска тя…

— Умееш ли да дишаш, без да издуваш гърди? — попита накрая Шика.

Той й разказа за наученото от сенсея му и тя доволно кимна с глава:

— Това ще бъде достатъчно. Не забравяй, че очите под клепачите ти трябва да бъдат неподвижни. Ще изпиташ желание да ги отвориш, когато вдигнат капака и светлината падне върху лицето ти… — Усети пръстите й: — Сега извий глава, ето така… В това положение не могат да видят туптенето на сънната артерия… Готово.

После капакът се затвори над главата му.

Сега в ушите му проехтя рязко изщракване и гласовете станаха по-силни. Бяха отворили задната врата на катафалката. Усети лекото потъване на амортисьорите — някое от ченгетата се беше качило в катафалката. Ясно си представи патрулната двойка — облечени в бронирани жилетки и сиви шлемове, ченгетата подозрително оглеждат вътрешността на погребалната кола. Всеки момент очакваше заповед за отваряне на ковчега.

Такава заповед не дойде. Гласовете продължаваха да обсъждат нещо, но той не различаваше думите. Усещаше ясно сатенените подложки под главата и ръцете си, изпита ирационалното усещане, че те го обвиват отвсякъде, запълват устата и очните му кухини, притискат главата му. Стига, заповяда си Улф. Дишай с корема! Отпусни се!

Разнесе се леко изскърцване, капакът започна да се повдига. Светлината идваше от вътрешността на катафалката и беше слаба, но на него му се стори ослепителна. Точно както беше предвидила Шика. Спокойно! Не гледай в нищо, няма какво да видиш… Освен любопитните лица на ченгетата, надвесени над ковчега…

Стига! Дишай с корема! Отпусни се!

До ушите му достигна тихият глас на Шика, съзнанието му бе докоснато от вълните на „макура но хирума“, сънната артерия на шията му пулсираше все по-силно и по-силно… Ще я видят, уплаши се Улф. Но ченгетата очевидно не гледаха в него.

Светлината изчезна, разнесе се меко изщракване. Капакът се затвори!

Миг по-късно моторът увеличи оборотите си, Шика включи на скорост. Тежестта в краката му се увеличи, колата потегли.

Изчака точно пет минути, после вдигна ръце и отмести капака на ковчега. Едва сега си позволи да диша нормално, дробовете му с благодарност приеха хладния въздух във вътрешността на погребалната кола.