Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Останал без дъх, той клечеше на малката метална площадка, неспособен да пророни нито дума. Шика го прегърна през рамото и той веднага усети онази странна топлина, която го беше обхванала по време на битката със Сума. Но този път тя имаше ободряващо въздействие, особено върху напрегнатите му мускули.

Шика го пусна и се изправи, той стори същото. Краката му леко трепереха. Наоколо беше значително по-светло и той си даде ясна сметка къде са: върху крехка метална клетка, закрепена в горния край на шахта, дълбока повече от двеста метра. Най-хубавото на цялата ситуация е, че няма начин да погледна надолу, въздъхна в себе си Улф.

Главата на Шика леко се повдигна, странен ветрец лъхна в лицето му: Светлината изчезна и той изпита главозамайващото чувство, че пропада в бездънна пропаст. Инстинктивно сграбчи централния кабел на асансьора, но Шика веднага дръпна ръцете му и ги задържа между дланите си. Сякаш се страхуваше да не се нарани.

Нещо ставаше. Улф усети някаква вибрация, пред очите му се появи неясна сянка, притежаваща неизвестни за сетивата му тегло и форма. Тя просто присъстваше в съзнанието му — точна и неизменна като параметрите На добре усвоено математическо уравнение.

Видя светлината в очите на Шика и изпита желание да се извърне встрани, сякаш отвратен от лицето на Медуза… Спомни си мъничката Кати, обхваната от пламъци в Града на отчаянието мъртвия Джонсън в кухнята на собствения си дом синкавите пламъци, излизащи от дупката в гърдите на Камивара Сума на огромния мотоциклет, устремил се към горящия Боби…

Но този път не отмести поглед. Гледаше втренчено в зеленикавите светкавици, които излитаха от очите на Шика и протягаха невидимите си пипала нагоре, към колелата на повдигащото съоръжение, окачени върху здрави стоманени релси.

Асансьорът се люшна и той стреснато се огледа. Усети тръпката в мускулите си и веднага си даде сметка, че тя не се дължи на умората.

Беше тръпка на страх. Страхуваше се от това, което представляваше Шика — от това, в което се беше превърнал самият той. Отново почувства магнетичното й привличане, после пред очите му изведнъж изплува образът на баща му. На главата му се поклащаше широкополата шапка с петна от пот по периферията и бойния знак на апахите, прикрепен към лентата й. Беше се изправил на хълма над Лайтнинг Ридж и казваше: Без риск животът не струва пукната пара — запомни това от мен. Без риск спокойно можеш да си стоиш у дома, да сложиш очилата на носа си и да броиш дните, които ти остават на този свят…

— Не мога!

Улф примигна, видението изчезна. Отново се озова върху асансьорната кабина, прикована неподвижно на върха на бездънната шахта, заобикаляха го голи бетонни стени, а навън го чакаха десетки ченгета. Стоманената кабинка не помръдваше.

— Какво стана? — попита.

— Силата ми не е достатъчна — прошепна тя.

— Господи, но какво ще правим тогава? Аз все още не притежавам твоя контрол над зрението си…

Тя го гледаше и мълчеше.

— Не, това не може да бъде краят! — тръсна глава Улф. — Няма да го допусна!

Тя взе ръката му и я сложи върху гърдите си.

— Извикай сянката — прошепна. — А заедно с нея и светлината.

В очите й отново се появиха яркозелените полумесеци, топлината прониза дланта му и бързо обхвана цялото му тяло. Разтвори душата си, отметна глава и се втренчи нагоре.

Мракът отстъпи място на светлината, до ушите му достигна някакво пърхане, сякаш птици се готвеха за дългата нощ. Чу могъщо боботене. Всъщност не — по-скоро го усети с всяка фибра на тялото си. Чувстваше как изгражда някакъв подвижен тунел от светлини и сенки. Можеше да го мести и насочва във всички посоки на света, можеше да го поддържа здрав с усилията на волята си. Страхът отново се надигна в душата му, но той решително го прогони. Концентрира се изцяло в мрака на „макура но хирума“, светът сякаш престана да съществува.

— А сега тръгваме! — дрезгаво прошепна той.

Асансьорът помръдна и започна да се спуска надолу. Движеше се гладко и безшумно, като водопад. Не му трябваше електричество, достатъчна беше комбинираната енергия на „макура но хирума“ на двамата пътници. Напрегнал взор, Улф гледаше към тъмния буй в бездната на съзнанието си. Беше убеден, че докато го вижда, всичко ще бъде наред.

Горещият полъх на психическата енергия прекърши бариерата на времето и той изведнъж се озова във вигвама на Белия лък, зашеметен от смъртта му, уплашен от силата, която му позволяваше да контролира не само смъртта, но и живота. От своята собствена сила!